Ъъъъъм....

Ей го - на! Пролет пукна, напече ги хората жегата и малкото останали и работещи клетки в главата ми се поразмърдаха. До някъде това бе предизвикано и от отрицателния калориен баланс, на който се подлагам, но едва ли на някой му пука.

Вече се убедих, че някой ден ще умра в опити да се върна на 43 или поне на 48 кг.

Друго, обаче ме вълнува повече.

Днес, за пръв път оглупях до толкова, че натиснах копчето, което не трябваше. Копчето, което събираше прах с месеци. И сега в момента страдам. Направо ми се реве като слушам как млади и усмихнати хора се подлагат на мъчението да пеят овехтели песни на Whitesnake и да очакват поредната обида от страна на Фънки.

Малко съм гледала този сезон явно. Но и това ми е достатъчно.

Първо, това, което си спомням от Българо-македонския мюзик айдъл, беше драмата на едно момиче. Момиче, което през цялото време се опитваше да ни убеди от екрана, че не иска да я приемаме като жертва, а като певица.

Опитах се!

Опитах се, но някак през останалото време ми натрапваха мисълта, че тя Е ЖЕРТВА! Всички, които работят за шоуто, се погрижиха да изкарат до най-малка подробност случая, за който тя е мълчала дълги години. А защо? След като тя не искаше да научаваме?

И аз не исках да науча, но добри хора ме информираха. Насила!

Сега, много след като тя си замина от шоуто, натиснах проклетото копче и останах втрещена от опитите на журито да се прави на едно друго жури.

2 към 1 - двама мъже и една жена. Но за огромно мое съжаление Фънки не може да е Simon Cowell. Дони по никакъв начин не може да замени Pieres Morgan, а Мария няма дори 30 % от чара на Amanda Holden.

По дяволите. Живеем във време, в което повечето от нас прекарват в интернет поне 12 часа на ден. Трябва ли да ми предлагате супа, която вече съм изяла?

И защо Фънки поне веднъж не се извини на някого за обидата? Саймън го прави! Нима лицето Димитър Ковачев - Фънки не може?

Ама на - пуст отрицателен калориен баланс. Той е виновен. Седа, както казва Тодор Колев, седя с дистанционното в ръка, осъзнавам колко е глупаво това, което гледам, но умирам от любопитство да видя до къде могат да стигнат...

Едва ли някога ще стигнат до тук.

Просто не сме дорасли за това!

Всичко започна с дъжд и завърши с кал... С много и разноцветна кал!

1 май.
Откриване на офроуд сезона.

Нещо, на което не бях присъствала никога до сега, а тази година взе, че заваля дъжд. Проливен, напоителен. И все пак не успя да ни спре да станем свидетели на нещо колкото интересно, толкова и опасно.

Всъщност, в последно време мероприятия от кален характер хич не липсваха в личната ни програма за свободното време. И понеже този сезон само едно от 10-тината ни излизания с мотора беше на сухо и приятно време - решихме, че няма какво да губим.

Признавам, че ние лично, с Африката, много се чудихме дали да ходим до Ябланица. Не, че дъжда ни спираше... По-скоро факта, че на следващия ден (т.е. 02.05.2009г.) трябваше да "бракуваме" двама приятели. И все пак в последния момент решихме да отидем.

Събрахме се в едно кафенце с още няколко ентусиасти. Кой с мотори, кой с джипове. Пихме почти на крак по едно бързо кафе, опаковахме се и рън ту дъ Кремиковци.

Както е видно от снимките, доста ни понаваля на отиване до поляната, където калта беше най-хубавото нещо за всеки присъстващ.

Там, в един момент заваля толкова силно, че взехме да се крием под покривалото за мотора. Въпреки, че бяхме мокри до кости.

По едно време народа се раздвижи и момчетата от групата с "леките" ендура (двете кавазакита на Родри и Invoke, както и Peterson с неговата хонда) решиха, че е време да щурмуват планината заедно с всички ненормалници, събрали се на поляната.

Ние, с Африката и петия моторист Иво с DR Big-а решихме, че няма да е добре да тръгнем по този маршрут и се върнахме, за да минем по асфалта. По Искърското дефиле трафика беше сравнително спокоен, времето се пооправи и в общи линии се радвахме на готините гледки.

Когато стигнахме до Ябланица се оказа, че нашите хора ни бяха изпреварили и се наредихме за "чибапчита и картофки".


И след това... от дума на дума... Младежа и Иво бяха придумани да се върнат по "магистралата" от кал.


"Абе ще минете бе! Как няма да минете. Пътя не е много лош! Ще минем първите 2 километра и ако не ви хареса - ще се върнем по асфалта!"

Минахме първите 2 километра с много усилия и се прие единодушно решение, че аз на африката повече не мога да се возя. Условията не го позволяваха. Гумите - още по-малко. Причислиха ме към кавазакито на Родри.

По пътя - препятствия колкото щеш. То не бяха Уазки с 20 човека в тях, седнали върху каси с бира, то не бяха Витари, Нисани, Ситроени BX(да, да!), които се обръщаха по таван, и всякакъв род самоделки, решили да се търкалят в калта, до откат.

"Извади фотоапарата от куфара на вашия мотор и ги снимай как пълзят!", вика Родри и аз, понеже така или иначе бях в тежест на цялата група, реших да свърша нещо полезно. Ето това е една от първите снимки, които направих на около 7-8 км. след началото на "пътешествието".

Искам да кажа, че момчетата се справиха геройски с всички препятствия, които им предстояха в следващите 30-тина км. от маршрута, въпреки, че не бяха подготвени за това.

Ето ги подготвените:

Цялата група на билото:

Най-забавно беше в т. нар. "червена кал".



Тук имаше и борба на човека с природата и машината:

Малко по-надолу освен червената кал имаше и доста камъни, но за щастие се размина без инциденти и всички дружно стигнахме до поляната, от където по-рано тръгнахме в посока Ябланица.

Капнали от умора...

... Но щастливи...


...Се прибрахме живи и здрави в София след почти 40 км. по черно!