петък, август 16, 2013

Разговор*

На път за Гуча спряхме в Крушевац за късен обяд. Седнахме в празното заведение, сервитьора дойде и веднага ни излови, че не сме сърби. Макар Младежа да се стараеше много да говори на сръбски - аз издадох четата. Това беше и повод да заформим разговор от къде сме и на къде отиваме.

След като ни донесе напитките, сервитьорът съвсем небрежно започна с думите:
- Знаете ли, аз съм имал "честта" да работя за един ваш бизнесмен.
- За кой? (попитахме двамата в един глас)
- За Христо Ковачки.
- Ха, ха, ха! Гледай ти!
- Преди няколко години той купи един завод тук за гуми. Голям завод. С 5 фабрики и голяма почивна станция. Аз работех в нея, като сервитьор. Освен за гуми за трактори, мотори и автомобили, едната фабрика беше за експлозиви. Сега само тя му остана. Другите държавата си ги взе обратно. 
Останахме безмълвни и той продължи:
-Два пъти лично съм му сервирал в станцията. Като идваше - беше обграден от бодигардове. А веднъж извика ДесиСлава да му пее. Много хубаво пее тя!
_________________________________________________________________
*Пиша този епизод от пътуването ни до Гуча по повод днешните събития в България и автобусите с български граждани, живеещи извън София, докарани до столицата като контра на протеста на столичани. Докато се делим на "граждани" и "селяни" държавата ни ще изглежда като на снимката по-горе. Снимка, направена от Нели Томова в българското село Сив кладенец.  

вторник, август 13, 2013

Отидох, видях и... Хм... Не се напих...

Да отидеш в Гуча и да не се напиеш е грях непростим. Но аз си имам уважителна причина, която предизвика смях у сръбските полицаи.

Самото ни отиване беше доста инцидентно и почти непланирано.

За да е още по-вълнуващо избрахме да пътуваме с автомобил - пряка конкуренция на сръбските Юго-та. И по години и по технологии.


И все пак, баба Маргарита, като виден член на българския Skoda клуб за пореден път доказа, че е крайно подценяван автомобил и измина без никакъв страх около 1100 км. само за два дни.

Първото нещо, което прави впечатление в Сърбия са пътищата. Дори и в най-бедните райони на страната те са равни, широки и без никакви дупки. Другото, което прави впечатление е радостта във всеки сърбин, когато му кажеш, че пътуваш за Гуча и не си сигурен от къде да минеш.

След 9 часа живописен път, 2 от които прекарахме в обилен обяд по сръбски, най-накрая пристигнахме в Гуча. Беше около 4 следобед а настроението, макар и в предпоследния ден от фестивала, беше повече от заразително.





Организацията за превозните средства беше чудесна. Полиция имаше на всички по-конфликтни места и много бързо реагираше, ако се налагаше. В същото време не се набиваше на очи, но си вършеше отлично работата. А по-важното е, че всички много стриктно спазваха наложените от тях правила. Без "Ама от тука защо не може! Трябва да мина точно от тук!" и т.н.




Да се опише атмосферата на този фестивал е абсолютно невъзможно за мен. Това трябва да се преживее. И колкото и снимки и клипове да сте гледали в интернет - няма да са достатъчно, за да усетите духа на това място.










Това е събитие, което горещо ви препоръчвам да посетите. Макар и само за ден и половина, като нас.