На училище с колежката!

Днес е 15 септември! Празник на учението! Всичко е в тоалети, букети и патос. А когато спре да ви звъни главата от първия звънец искам да си поговорим малко за "колежката". 

С удивление разбирам, че на думата "колежка" не се гледа с добро око най-вече в журналистическите среди. Някой някога в журналистическия университет бил им казал, че такава дума няма. Този някой е капацитет в областта и коя си ти, Динке, да спориш с неоспоримите факти?!

Аз верно съм никоя, ама съм от тия никои, дето са нахално любопитни. Освен това се интересувам от време на време и да си призная не ми е попаднала информация някой да е отменил женския род на съществителните имена. 

И когато в рамките само на няколко седмици няколко човека, кадри на един и същи университет ми казват, че няма такава дума "колежка" това меко казно ме избива на тестостерон. 

Явлението се нарича "маскулинизация". Тогава, когато въпреки, че нищо не пречи да образуваш женски род - не го правиш, защото: "Колежка може да се каже за колежките на околовръстното". Ама щом за тях може - нищо не пречи да го кажете и за колежките в академичните среди, уважаеми дами. 

И понеже не съм капацитет, ама съм нахално любопитна започнах да споря. Първо с колегите и колежките в работата, после с непознати в интернет. Мерихме си правописните речници, пратиха ме да се боря с вятърни мелници, защото "Граматиката е наука и тя казва, че думата "колежка" не съществува". 

Пратиха ме да звъня на БАН, но никой не показа научно доказателство за това, че думата "колежка" не съществува.

Бърза справка в правописния речник на slovored.com показва, че думата съществува и се чувства много добре там. Нищо, че бива пренебрегната. 

Справка в правопсния речник, който имам вкъщи без малко да ме заблуди, защото липсваше след "колега", но внезапно изникна веднага след "колеж". 

От доста време защитавам женския род и благодарение на обширното интервю с Павлина Върбанова по темата в DW. 

И ако това не е достатъчно някои колежки да започнат да ползват правилно езика, с който професионално боравят ежедневно - ето ви още две безспорни мнения по въпроса: 

"Неудобствата на маскулинизацията" от Проф. д-р Стефан Брезински

 и "Маскулинизацията на съществителните имена в българския език" на Ванина Сумрова 

И така уважаеми колежки, за да не ни сравняват с "колежките от Околовръстното" е добре да си проверяваме източниците и в духа на професията винаги да се съмняваме в това, което някой капацитет в университета ни е казал.

Хайде сега честит ви 15 септември и дано доживеем образователна реформа най-накрая. 

снимка: 
Ivan Aleksic on Unsplash

Петъчно hate ревю #1

ПРЕДГОВОР:

Ситуацията със SARS-COV2 (COVID-19 или просто коронавируса)  е излязла толкова извън контрол, че всички в последните месеци изплискаха легените. Дори и аз, след като стоя в 12 през нощта и съживявам блога си! 

За бъдещето на планетата не мога да говоря, но бъдещето на музиката никак не е розово след обявяването на пандемията. Всички писаха песни за маските, за заключването по домовете и за онези юнаци, дето пееха по терасите по едно време. Чудно ми е как още няма веган дует на Дони и Нети в подкрепа на възобновените брифинги и грухтящия мопс на генерал Мутафчийски под съпровода на ръкопляскания точно в 21:00 ч.!   
Плодовете на всичко това най-вероятно ще жънем около Коледа, когато са и най-големите музикални продажби, но се почва буквално още от последната седмица на септември 2020!

И така, време е за Петъчно hate ревю, което ще се опитам да правя когато мога и когато много ме ядосат. А днес е точно такъв ден! 
 

Не е истина какъв шит е музиката тази седмица!
- Bon Jovi издават албум - сингълът Do What You Can е брутално кънтри дъно!
- Mariah Carey издава албум с неиздавани боклуци. Out Here On My Own изобщо не е трябвало да се издава, ама ето я на - сингъл и тя!
- И Lana Del Rey издава албум! Разказва приказки от 1001 нощ и нито нота в него!
- Groove Armada и те издават албум, но първият сингъл  Get Out On The Dancefloor е толкова неубедителен, че дори присъствието на Empire of the Sun и Sophie Ellis-Bextor не могат да я спасят. 

Е как после BlackPink и BTS да не са на първите места в класациите?!

п.с. ето ви и нещо за десерт - Gorillaz & Elton John!

Размисли за произхода на видовете. Или за поне един от тях.

ПОСВЕЩЕНИЕ:

Не може,
не трябва детето
със пръстче, с ръката
да бърка в устата.

ПРЕДГОВОР:

Прав е бил Дарвин. Всички видове имат нещо общо. А ние - още по-общо.

За скромните ми 6-месечни наблюдения, наистина не се става лесно Човек. Само за половин година той минава през няколко фази, които са били обект на много трудове. А те от своя страна заливат книжарниците и ни карат да ги купуваме, благодарение на примамливите си заглавия.

Реших да пренебрегна умората и недоспиването и да изброя тези, на които станах свидетел. Като си запазвам авторското право, защото не се знае, нали...

ГЛАВА ПЪРВА - ФАЗА КАРТОФ

Това е първият период в развитието на човека. Запознаваш се с него и го изследваш точно така, както като дете си изследвал поповите лъжички в някоя голяма локва. С интерес се питаш как от това ще стане жаба (в случая човек)?!
Реално не е нищо по-различно от картоф. Който от време на време реве. Но някак тихо и не толкова дразнещо.
Нужди минимални: Ядене, спане, чист задник.

ГЛАВА ВТОРА - ФАЗА КЪРЛЕЖ

На около месец-два, картофът бързо се превръща в кърлеж. Постоянно те търси, а ако го кърмиш се впива в теб и не те пуска, докато не те разрани, не ти избият сълзи и не го отлепиш от теб с въртящи движения в опит да се освободиш от вакума без много болка. Мазането на задника с олио за по-бързо отлепване тук не помага. Разбираш за какво може да послужи малкия ти пръст, стига да има добра опорна точка.
Нужди минимални: Ядене, спане, чист задник.

ГЛАВА ТРЕТА - ФАЗА МРАКОБЕС

Това е периодът с колики. Той може да е кратък, а може и да е безкрайно дълъг. Тогава си даваш сметка, че това, дето ти е в ръцете, може да е била голяма грешка. За да не реве трябва да е постоянно гушнато. Ходи ти се до тоалетна?! Стискала си 4 часа - ще постискаш още час и половина, докато заспи. После ще имаш цеееели 30-40 минути, в които да свършиш всички задачи за деня. Нищо, че е 3 през нощта. Разчиташ, че съседите спят дълбоко и няма да чуят прахосмукачката. Минават ти мисли дали да не го оставиш ревящо в количката в някое забутано ъгълче на парка и да си тръгнеш. Не го правиш. После се чудиш защо не си го направила.
Нужди: Ядене, спане, чист задник, много гушкане.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА - ФАЗА ЗЕЛЕНО ИВИЧЕСТО МЪТИЛО

Зеленото ивичесто мътило е паразит, който умело манипулира жертвата си. По същия начин в тази фаза на развитие, бебето, което все още не вижда по-далеч от носа си, успява така да извърти родителите си, че да му станат роби во век. Или, докато не се усетят.
Заради предната фаза и навика да е по-често в ръцете на родителите си, бебето във фаза "Зелено ивичесто мътило" симулира и реве без причина. Това може да доведе до заспиване само и единствено на ръце, на гърда или по някакъв друг удобен за бебето начин и крайно ангажиращ за родителите. Като се вземе предвид и теглото му, което по това време вече е най-малкото удвоено от това при раждане, нещата стават още по-сложни.
Излизането от този омагьосан кръг става труно. С малко повече рев. 

Нужди: ядене, спане, чист задник, задължителен ритуал преди заспиване. За да е по-лесно за всички. 

ГЛАВА ПЕТА - ФАЗА КОМОДСКИ ВАРАН

Тъкмо си мислиш, че си решил проблемите с коликите и трудното заспиване и от устата на бебето започват да се точат лиги. Фазата "Комодски варан" е една от най-тежките и най-продължителните фази в развитието на лапето в първите му година-две. Тогава, когато започват да никнат млечните зъби. Поведението е странно, като на тийнейджър. Докато реве започва да се смее или обратното. Бута всичко в устата, опитва се да разбие мита, че човек не може да налапа целия си юмрук и има нездравото желание да те захапе където те докопа.

 И макар да разчита само на някакви голи венци, ухапването може да е адкси болезнено. За щастие - не фатално, както при истинския варан. 

Заради продължителността на тази фаза при нея се наблюдават и други чудесни моменти на развитие. Като разкриването на ефекта на огледалото или откриването на краката като най-забавната играчка на света. Сядането, лазенето, ходенето и първите думи също са в тази фаза.
Нужди: ядене, спане, чист задник, чисти ръце, много дъвкалки, термометър, поне 300 лигавника, рецепти за захранване, бънджи, проходилкa, търпение и много любов. 

От известно време нашия келеш е във фаза "Комодски варан". Предстоят ни много смях, ревове, недоспиване, много "първи моменти" и приключения. И всичко това с хавлиена кърпа под ръка. За попиване на лигите и евентуално - за нелегално качване на кораб на Вогоните.

Ако положението стане крайно нетърпимо...

Експериментът 034164

Нарочно изчаках да мине някой-друг месец, за да съм сигурна, че хормоните ми ще се наредят и няма да пиша "емоционален" пост, а такъв, в който да струи само обективна благодарност.

А такава заслужават много хора.

Най-вече тези, които ме преведоха буквално за ръка през тежкия път на раждането късно вечерта на 17 май 2016 г.

Експеримент е интересна дума. Иска да каже, че някой си е казал: "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа".

И аз си го казах преди почти година, когато разбрах, че съм бременна. Като освен  "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа" добавих и: "В крайна сметка какво може да се обърка? Няма да съм първата, нито последната, която ще забременее и роди. А и нали си плащам здравните осигуровки - поне да видим за какво го правя!". 

С тази мисъл поех към кварталната поликлиника и се записах за "проследяване на бременността" при най-спокойната и леко мързелива АГ. Всичко вървеше добре първите месеци. Но след това започнах да се надувам като риба балон. Ядях само салати и нискокалорични храни без да се тъпча, но качвах по кило на час. След като краката ми започнаха да приличат на такива на баскетболист си дадох сметка, че нещо не е в ред.

- Задържам вода, погледнете как са ми се подули краката. (казах един ден на една от консултациите)

- Нищо ти няма - всички задържат. Мериш ли си кръвното?

- Не, нямам апарат за кръвно.

Следваше опипване на зоната около глезените и изпращане по живо по здраво.
И така останалите 6-7 консултации, като на последната ми казаха: 

- Няма как да ти измерим кръвното. Нямаме апарат...

На 17 май, около 4 часа сутринта, когато вече не можех да ставам от леглото без помощта на кран и от месец не можех да си измия задника като хората - най-накрая дойде МОМЕНТЪТ.

Нищо притеснително. Без болка, но с неудобството на изтичащите води.

Около 7:30 ч. изведох кучето на разходка, водите продължаваха да текат, но болката не се усилваше. Към 9:30 ч. Младежът се обади от работата:

- Да идвам ли? Аз тук приключвам вече и мога да тръгна почти веднага.
- Ами, ако искаш - ела, но не бързай. Те водите могат да си текат още едно денонощие... 

След 20 минути той се прибра и видимо нервен започна да настоява да ме води в болницата. А аз не бързах. Знаех, че имам още много време и не ми се стоеше в болница...

А тя, Болницата... 

За разлика от повечето жени в София, които се втурват към големите АГ болници и изсипват торби с пари за избор на лекар и екип, аз реших друго.

Избрах да раждам във Втора градска болница, за чието родилно отделение ме информира личната лекарка. Имаше и повече положителни, отколкото отрицателни коментари в мрежата. Отидох и на "Ден на отворените врати", като хванах момента на пренареждане на отделението. По някаква причина някой беше решил, че родилното им е твърде голямо и трябва да се намали.

Направи ми впечатление, че е много тихо, спокойно и най-вече ЧИСТО. След посещението вече нямах колебания. Там ще е!

И не сбърках.

Приеха ме около 10 и нещо сутринта. И за близо 6-те дни престой не чух от никого една лоша дума. Наистина! Дори санитарките (чиято работа не е никак приятна) се отнасяха с мен като с бял човек. До късния следобед контракциите бяха твърде слаби. Решиха да ги предизвикат с окситоцин. Лекаря от първия екип, който ме прие сутринта (Съжалявам, че не запомних името му!), минаваше край мен. Аз му се усмихвах, а той ми казваше:

- Щом ми се усмихваш, значи още няма работа за мен. Като започнеш да ме мразиш - тогава ще е по-добре.

Но смяната му мина и така и не успях да го намразя. :)

При идването на нощната смяна и след намесата на окситоцина болките започнаха да се усилват. Не бях подготвена за тях и никакви дихателни упражнения, или въображаемата картинка на Младежа с Рошка, които се разхождат на Витоша не успяваха да ме разсеят... 

Водите изтичаха, разкритието беше никакво, дори малко помогнаха за това с външна намеса, но лапето нещеше и нещеше да помага в общата задача.

През цялото това време и акушерките и д-р Якуб бяха до мен. Говореха ми кротко, благо и се отнасяха с мен така, както би трябвало да се отнасят към всяка родилка - с разбиране и търпение.

Привечер започнаха да се суетят. Говориха и по телефона с някого за моята ситуация.

Около 21:00 часа д-р Якуб дойде при мен, видимо притеснен. Повдигна леко очилата си, прегледа ме отново и каза:

- Може да се наложи секцио. Имаш ли нещо против?

Сигурна съм, че е видял силното облекчение във физиономията ми в момента, в който отговорих:

- Щом се налага - няма проблем.

Минути по-късно дойде анестезиоложката. Едра жена, с груб и нетърпящ възражения глас, но със страхотно чувство за хумор и изключително лека ръка. Толкова лека, че дори не разбрах кога ми прасна упойката в гръбнака. :)

През цялото време на операцията тя се шегуваше с мен, а аз, под упойка и вече без никакви болки, бях готова дори и една ракия да изпия с нея на маса. :)

Всичко приключи изключително бързо. Опитвах се да съм максимално полезна през цялото време и правех всичко, което ми се кажеше (до колкото можех, де). 

Така, в 21:55 ч. на бял свят се появи бебе Теодор - главен виновник за наложилото се секцио. Просто беше решил да се оплете стабилно в пъпната връв. А това го е спирало да излиза като всички нормални бебета. :)

От тогава до сега минаха малко повече от 3 месеца. Но никога няма да забравя как акушерките ме държаха за ръка в трудните моменти, как д-р Якуб ми говореше тихо, спокойно и благо и как 3 дни по-късно, когато отново бяха на смяна, плаках от благодарност, че съм попаднала точно на тях в този важен момент.

Заради тях пиша и този пост. За да им благодаря отново за човешкото отношение в безкрайно сбърканата и крайно нехуманна здравна система у нас. И макар да не запомних имената им, ще помня лицата и усмивките им винаги.

Защото с тяхна помощ днес се радваме на едно от малкото наречени от Красита преди време "бебе еднорог".   

  

CB4081AB*

Ако съм прихванала нещо от съжителството ми с куче, то е чувството за справедливост. На прибиране от работа, спрях на паркинга на близък магазин, за да взема набързо малко плодове. На входа виждам, че от сребрист Сеат, спрял на място за инвалиди излиза едно здраво и право подобие на човек от женски пол с тежък грим и вид на евтина куртизанка.

- Извинете, но не виждам да сте инвалид. Защо не си преместите колата?
- ЗАЩООО?, отговаря перхидроленото чудо на мисълта
- Ами, защото сте спрели на място за инвалиди, а вие, очевидно, не сте такава.
- АЗ СЪМ САМО ЗА МАЛКО!
- Да, но заехте единственото свободно място за инвалиди. Ако сега някой такъв дойде - няма да има къде да спре!
Чудото измърмори още нещо под тоновете грим, докато падат малки люспички от фон дьо тена.
-Добре, ако толкова много ви харесва да взимате местата на инвалидите - вземете и някой от недъзите им, отговорих вече разтреперена от сблъсъка ми с булката.

Много се надявах перхидроленото чудо на мисълта да се засегне от клетвата ми и да се върне и да си премести колата. Вместо това то влезе спокойно в магазина, взе си количка и започна да сурка пети по мръсните плочки.

За зла беда отново се сблъсках с нея между рафтовете и измърморих разминавайки се, че нищо нямаше да ѝ се случи, ако си беше преместила колата на 3 метра в страни.
-ТИ ОТ КЪДЕ ЗНАЕШ, ЧЕ НЯМАМ ПРОТЕЗА НА КРАКЪ?, опулено ми отговори чудото  докато броката от клепачите падаше по изпитите бузи.

Това допълнително ме потресе. Видно беше, че няма протеза на крака си, но очевидно някой е забравил да сложи такава под перхидроления скалп.

Реших да помоля охраната да обръщат внимание кой спира на тези единствени 3 места за инвалиди пред магазина.

-Ама ние не сме за това, миличка, отговориха вкупом двамата охранители на пенсионна възраст. -Знаем, че то сега и по телевизията много говорят за това, ама не можем нищо да им кажем. То полицията трябва!

Това наистина ме изкара от кожа!

Значи, на всеки магазин да назначим по един полицай, който да варди душевните инвалиди да не спират на местата за хората в неравностойно положение? Така ли?

Случая не е единствен. Всеки път, когато видя подобна постъпка, заради лошото си възпитание правя забележка. И всеки път хората се връщат и местят колите си. Но не и днес. Днес се сблъсках в стена! Стена омазана в 4 тона грим и 2 цистерни перхидрол.

Яд ме е, че в този момент нямах нито един от ТЕЗИ стикери. Иначе нямаше да ѝ се размине! Честно!

------------------------------------------------------------------------------------------
*Заглавието отговаря на регистрационния номер на сребристия Сеат, в който се вози моето чудо. Дано поне не си е купило книжката...

Любимите ми персонажи в парка

От няколко месеца всяка сутрин се разхождам поне по 1 час в близкия парк с кучето. Оказа се, че не само ние двете (с Рошка) сме толкова редовни - без значение дали е топло, студено или вали. 

Имам няколко любими персонажа, които срещам ежедневно и за които започнах дори да си измислям истории, ако не ги срещна.

Един от тези герои е бабата с бастунчето, която всяка сутрин се включва в паневритмията на дъновистите. Тя е страхотна! Винаги е усмихната, а когато дойде време за упражненията - хвърля бастунчето и заедно с него - поне 40 години от живота си. Променя се и започва да се държи като прима балерина.

Групата от симпатични дядовци в костюми също ми е много любима. Засичам ги почти всяка сутрин, когато се събират и правят дълга разходка коментирайки годините си в казармата, политиката, уличното куче, което са кръстили Мими и което ги следва постоянно с весел размах на опашката, и какво ли още не! Те също в повечето случаи са усмихнати, а когато имам възможност подслушвам разговорите им с небрежна физиономия.

Дългокосият слаб мъж, който ходи бос. Той също е интересен образ. Изглежда малко мистериозен, понякога се усмихва, когато се разминаваме, а аз всеки ден измислям нова теория за желанието му да ходи бос.

Момчето с куфара. Някой ще го нарече клошар, но май не е точно такъв. Въпреки, че всяка сутрин се разхожда в парка с огромен пътнически куфар (най-вероятно пълен с негови вещи), той винаги изглежда чист и добре облечен. Понякога задява младите девойки (предимно ученички), но го прави учтиво, възпитано и с усмивка. Има дни, в които виждам само куфара и такива, в които и той и притежателят му седят на някоя пейка. Тази сутрин дори го видях до едно от езерата с патици. Ядеше хляб и от време на време подхвърляше на десетките гълъби, които го бяха наобиколили. Приличаше по-скоро на прегладнял турист и ако не го виждах често с този куфар, щях да предположа, че е такъв.

И като споменах за гълъбите... Преди време (макар и за кратко) имаше една жена... Най-вероятно мюсюлманка (винаги ходеше с копринена забрадка и май не беше българка), която всяка сутрин идваше на същото това място с един хляб в ръка, за да нахрани същите тези гълъби. Толкова бяха свикнали с нея, че още като я видеха да се задава по алеята - пикираха над главата й, сякаш я пазят от нещо много страшно.  Ежедневната й поява в парка беше изненада за мен. Както и мистериозното й изчезване месец по-късно. Това беше в най-тежкия период на бежанските вълни от Сирия и предположих, че е сирийка... Жалко, че не я виждам вече. Изглеждаше крехка и имаше много грациозни движения. Определено ще ми липсва...

И накрая, но не на последно място - елегантният дядо на преклонна възраст, който поздравява всяка жена в парка. Той е бисерът сред любимците ми! Винаги тръгва от единия край на парка и стига до другия. Ходи бавно, но без помощни средства и когато види добре облечена жена на средна възраст или младо момиче - вдига едната си ръка и поздравява с ведрото "Добро утро", а на лицето му се изписва благата усмивка, каквато само възрастните хора имат. Необичайно висок с бляскав поглед, винаги ме кара да се усмихвам. С течение на времето си станахме почти близки и всеки път, когато се срещнем се питaма:
- Как сте?!
- Добре, благодаря. 
- Хубав ден!
- Хубав ден и на вас!

Утре отново се надявам да ги видя. Всички! Или поне част от тях. Все така в добро здраве и все така усмихнати!  

 

9 месеца по-късно

Не, не съм родила, спокойно! Просто толкова е времето, в което дори не съм влизала в блога си. Да си призная - доста време загубих, докато си спомня как да вляза. Правя го, защото ме сръчкаха, че не пиша. И макар да не съм сигурна, че имам кой-знае какво за казване - ето на! Тук съм!

Все пак в последно време ме вълнува тема, за която искам да говоря. Темата да живееш "на границата". 

Не съм пътувала много извън България. Дори в съседна Румъния не съм ходила, но в последните няколко години посетих по няколко пъти останалите ни съседки и си давам сметка, че е много лошо да си българин. Хем си на Балканите - хем не си. На границата си и си взел възможно най-лошото от двете страни.

Забързан, нервен и неудовлетворен като средностатистическия баш-европеец и псуващо пиянде без никакъв инстинкт за самосъхранение като изпаднал балканец. 

Не можеш да поддържаш чисто около себе си, като в Турция, например. Не можеш да се възползваш от Европата, като гърците. Вече не можеш да се веселиш - така, както го правят братята сърби.

Говориш за значимите постижения на Феликс Баумгартнер, но забравяш, че зад идеята за скок от "стратосферата" се крие българският парашутист Иван Трифонов.

Родното кино е като предъвкан американски екшън от 90-те, а по цял свят се радват на балканските филми. Ти поглъщаш индийски. 

Ходиш на народни танци "за отслабване", но дори не можеш да изброиш 5 значими народни изпълнители. Янка Рупкина или Валя Балканска пееше в космоса?!

Ядеш салата с манго, авокадо и аспержи, а краставиците се внасят от Испания.

Толкова си свикнал да ходиш по улиците (вместо по тротоарите), че когато колата набие рязко спирачки пред теб - точно преди да те прегази, поглеждаш с кървясал поглед шофьора, спасил живота ти току-що, и му теглиш една дълга и звучна, а после посягаш да му счупиш страничното огледало.

Пресичаш бавно, като на дефиле, на интервал от 4 секунди след предния на пешеходната пътека, за да ги научиш тия нагли шофьори да спират на зебрата. Без да мислиш, че може би пречиш на някого, 3 коли по-назад, който кара родилка с изтекли води към болницата.

Лошо е да си на границата между марковите парцалки и изконното балканско право да биеш жена си, че не е сготвила мусаката навреме за мача. Това те обърква. Не знаеш дали да пазаруваш в големия хипермаркет замразена риба от Китай или да отидеш на Женския пазар за ориз от арабите.

Уж си европеец, ама в Европа не те приемат като такъв. И ти не се приемаш като такъв, а да кажеш, че си балканец е срамно, бе! Ще се изложиш пред чужденците. И все пак им подаваш да опитат домашната ти ракия при всеки удобен случай.

Трудно е да си на границата и да искаш да си хем едното - хем другото, но да не можеш да си нито едно от двете. Все нещо не ти достига....

И така унесен в такива тежки мисли ходиш по улиците, а когато колата насреща рязко спре, за да не те бутне, поглеждаш шофьора с кървясъл поглед, теглиш му една сочна и звучна, хвърляш фаса на земята и добавяш гръмогласно: "Гледай къде караш, бе! Такива като теб в Европа лежат по затворите!"

Край.
 

Моята непроизнесена лекция на #TEDxMladostWomen

Понеже темата на тазгодишното издание на #TEDxMladostWomen е „Invented here“ нямаше как да подмина чушкопека, неговата история и не на последно място - хората, които го ползват.

Няма човек в България, който да отрече, че едно от най-запомнящите се неща, създадени в родината ни, е чушкопекът. Или поне така му се носи слава.

Когато приех на шега да се захвана с тази тема (подстрекавана в Twitter от @AnaGaDinkova @ntapankova и @Rokcafella) дори и аз не си давах сметка колко важен всъщност е чушкопекът за българина. 

Един бърз поглед на резултатите в Google ще ви убеди, че за българина чушкопекът е по-важен от телевизията, автомобила, мобилния телефон и дори от електричеството. При все, че този уред не може да работи без електричество!

И ако не ми вярвате за значимостта на този незаменим домакински уред - потърсете сами резултатите в допитването на БНТ от 2009 г. за „Българските събития на XX век“.

Те са категорични: Българскатa битова революция за XX век е чушкопекът.

Без грам съмнение е така. Познавам двойка прекрасни пенсионери, които до ден днешен пекат чушките си една по една в това чудо.

Даже, това лято имаха инцидент – изгоря им стария чушкопек и взеха (с много усилия, трябва да призная) този на съседите, за да си свършат работата. А не след дълго си купиха нов.

Както сами разбирате, до ден днешен всеки, който не се е сдобил с чушкопек, може да го направи. Ако проявявате интерес – мога да питам от къде да си го купите и на каква цена. 

Още по-любопитното, за невежите в чушкопеченето, е че има по-модерна версия на чушкопека с цели 3 (словом ТРИ) гнезда. Него наричат на галено „Чушкопек тип Мерцедес“, заради разделителите в сърцевината му. 

Така, с чушкопекът тип „Мерцедес“, вместо да печете един чувал (чушка по чушка) 3 дни, ще съкратите това време тройно и ще можете за 3 дни да изпичате цели три чувала чушки! Не е ли страхотно?!

Но не си мислете, че чушкопекът е само за чушки! С годините неговата мултифункционалност (през периодите, в които няма чушки за печене) е достигнала своя връх. Оказва се, че той може да се ползва за печене на патладжан, царевица, картофи и др.! Добавете малко чесън и зехтин и яденето е готово! 

Но от къде идва идеята за създаването на чушкопека и кой го е направил? 

До периода на индустриализацията, голяма част от населението в България е живяло на село. Сещате се - къща с двор, на който есенно време се прави огнище, а на него се варят всякакви ароматни амброзии - лютеница, компоти, сладка и всякакви други зимнини. Споменах ли печените на ламарина чушки?...

Когато индустриализацията настъпва, обаче, населението масово се мести в апартаменти в градовете, за да работи в заводите. И тази чудесна битова практика с печените чушки на ламарина рязко секва. 

Сами разбирате, че не е много безопасно да си накладете огън в кухнята, за да си изпечете чушките. На терасата също не е много удобно, а за огнище между блоковете... Възможно е да се направи, ама е срамота от съседите.

Точно в този период, в едно гаражче във Велико Търново двама съседи запретват ръкави и правят надежден, от инженерна гледна точка, уред за печене на чушки в домашни условия, захранван с електричество. 

Един от тези двама герои се нарича Давид Давидов и по думите му, първият чушкопек е създаден през 1974 година. Не след дълго той става толкова търсена стока, че се е чакало с месеци, за да си го купиш.

А сега нека се запитаме каква е тайната на чушкопека?

Лично според мен неговата тайна е дискретността!

Именно тя го прави толкова популярен. Хем съседите ти не те мислят за прост селянин, който пали огън пред блока, хем имаш чудни печени чушки цяла зима.

И днес, 39 години след първата му поява, Мерцедесът на родното производство – Чушкопекът е неделима част от домакинствата на минимум 2 милиона души (по данни на НОИ за броя на пенсионерите в България). 

Сега искам да си сложите ръката на сърцето и да ми посочите друго нещо, произведено в България, което да има толкова голям брой верни фенове.

Аз не се сещам...

Намери си сам!

От известно време търся нова работа.

За мнозина , да напуснеш сигурна работа с добро заплащане, която си вършил почти 5 години и можеш да вършиш със затворени очи, ще се стори проява на чиста глупост. Особено по време на криза.

Но, идва един момент, в който човек има нужда от промяна. От "сътресение" в заспалото му и еднообразно ежедневие, за да се почувства отново добре в кожата си.

Любопитното е, че за първи път в живота си се сблъсквам с феноменът, наречен "работодател по време на криза". Както и с държавните институции, като "Агенция по заетостта", в която в прав текст ми казаха: "Оставяме ви сама да си намерите работа, защото знаете, че ние няма как да ви намерим такава!"

О, и обявите за работа са страхотно занимание.

Преди време попаднах на една много интересна такава, в която пишеше:
"Образование - не е необходимо. Колкото по-малко обременяваща информация знаете - толкова по-добре! Но, отлично владеене на английски и руски е задължително"

Оксиморон, а?!

Оказа се, че обявите за работа са още по-голяма загуба на време, в сравнение с висенето по коридорите на Бюрото по труда и НОИ.

Примери като горния са често явление и направо ще ви се завие свят, като видите изискванията. HR-рите в тази страна или са крайно самозабравили се или са толкова заблудени, че е редно да ги изпратим всички с еднопосочен билет до Марс. 

Вчера, например, имах среща точно с една такава персона. Известен новинарски сайт си  търси "редактор". По-просто казано - търси човек, който бързо и сравнително грамотно да качва колкото се може повече новини от всякакъв вид.

Не съм се занимавала със "сериозни" новини от години, но реших да опитам - нямам какво да губя. Когато ме попитаха дали следя "новините" и дали се чувствам подготвена да работя нещо такова - отговорих: "Имам някаква обща култура", на което съществото отсреща изпръхтя като задавена кобила.

Дадоха ми и задача: Да гледам сутрешния блок на bTV и да извадя "новина" от интервютата им.

Е, тази сутрин влязох във VIP-а, както се казва:

Едвин Сугарев и Николай Колев - Босия. Джакпот!
Не, че не си изпълних задачата. Напротив. Но го направих с нежелание и омерзение. По тази причина се принудих да напиша следното:

"Да стана в 6 часа, за да гледам предимно рекламите в сутрешния блок на bTV и демагогските изказвания на позабравени "дисиденти", като Николай Колев - Босия, е преживяване, което никога няма да забравя. 

За съжаление не смятам, че това е работата, която ще ме вдъхновява ежедневно и ще ме кара да работя с желание. За това си позволявам да бъда максимално искрена - не съм най-подходящия човек за тази работа. 

Надявам се по този начин да спестя време както на вас, така и на мен самата. 

Желая успех в намирането на редактор за сайта ви.Хубав ден! "
И така! Търсенето продължава!

Разговор*

На път за Гуча спряхме в Крушевац за късен обяд. Седнахме в празното заведение, сервитьора дойде и веднага ни излови, че не сме сърби. Макар Младежа да се стараеше много да говори на сръбски - аз издадох четата. Това беше и повод да заформим разговор от къде сме и на къде отиваме.

След като ни донесе напитките, сервитьорът съвсем небрежно започна с думите:
- Знаете ли, аз съм имал "честта" да работя за един ваш бизнесмен.
- За кой? (попитахме двамата в един глас)
- За Христо Ковачки.
- Ха, ха, ха! Гледай ти!
- Преди няколко години той купи един завод тук за гуми. Голям завод. С 5 фабрики и голяма почивна станция. Аз работех в нея, като сервитьор. Освен за гуми за трактори, мотори и автомобили, едната фабрика беше за експлозиви. Сега само тя му остана. Другите държавата си ги взе обратно. 
Останахме безмълвни и той продължи:
-Два пъти лично съм му сервирал в станцията. Като идваше - беше обграден от бодигардове. А веднъж извика ДесиСлава да му пее. Много хубаво пее тя!
_________________________________________________________________
*Пиша този епизод от пътуването ни до Гуча по повод днешните събития в България и автобусите с български граждани, живеещи извън София, докарани до столицата като контра на протеста на столичани. Докато се делим на "граждани" и "селяни" държавата ни ще изглежда като на снимката по-горе. Снимка, направена от Нели Томова в българското село Сив кладенец.  

Отидох, видях и... Хм... Не се напих...

Да отидеш в Гуча и да не се напиеш е грях непростим. Но аз си имам уважителна причина, която предизвика смях у сръбските полицаи.

Самото ни отиване беше доста инцидентно и почти непланирано.

За да е още по-вълнуващо избрахме да пътуваме с автомобил - пряка конкуренция на сръбските Юго-та. И по години и по технологии.


И все пак, баба Маргарита, като виден член на българския Skoda клуб за пореден път доказа, че е крайно подценяван автомобил и измина без никакъв страх около 1100 км. само за два дни.

Първото нещо, което прави впечатление в Сърбия са пътищата. Дори и в най-бедните райони на страната те са равни, широки и без никакви дупки. Другото, което прави впечатление е радостта във всеки сърбин, когато му кажеш, че пътуваш за Гуча и не си сигурен от къде да минеш.

След 9 часа живописен път, 2 от които прекарахме в обилен обяд по сръбски, най-накрая пристигнахме в Гуча. Беше около 4 следобед а настроението, макар и в предпоследния ден от фестивала, беше повече от заразително.





Организацията за превозните средства беше чудесна. Полиция имаше на всички по-конфликтни места и много бързо реагираше, ако се налагаше. В същото време не се набиваше на очи, но си вършеше отлично работата. А по-важното е, че всички много стриктно спазваха наложените от тях правила. Без "Ама от тука защо не може! Трябва да мина точно от тук!" и т.н.




Да се опише атмосферата на този фестивал е абсолютно невъзможно за мен. Това трябва да се преживее. И колкото и снимки и клипове да сте гледали в интернет - няма да са достатъчно, за да усетите духа на това място.










Това е събитие, което горещо ви препоръчвам да посетите. Макар и само за ден и половина, като нас.

Речник на мъжките думи предназначен за жени

Този пост е вдъхновен от полемика, повдигната по-рано в Twitter. Няколко фини дами протестираха, че в даден офис, мъжката половина от офиса се обърнала към една от жените, работеща с тях, с цветущото "куре".

За да няма недоразумения, и за да не се разделят влюбените заради едното "куре", реших да напиша кратък речник на мъжките думи, които по една или друга причина жените не приемат добре. Когато разберат смисъла, влаган от мъжете, може и да започнат да гледат с друго око на тези думи.

Започвам логично с "Куре":

Куре - обръщение, което мъжете ползват към най-близките си. Думата е титла за дълбоко уважаван човек. Вероятността това обръщение да се използва по адрес на жена е много малка. Но когато това се случва, то идва да покаже, че тази жена е най-уважаваната жена, която мъжете, наричащи я така, познават, а тя от своя страна издълбоко познава мъжкия жаргон. Тези жени понякога остават впечатление на грубовати, ползващи цветущи псувни и дебелашки хумор дами, но мъжете, които се обръщат към тях с "куре" знаят, че въпросните дами  имат сериозни качества, в това число и навика да вадят с голи ръце горещите кестени заради тях.

Копеле - Макар буквално тази дума да има съвсем друг смисъл, то в ежедневния речник на мъжете "копеле" означава нещо от рода на "мила" (в женски еквивалент). Използва се, когато искате да се обърнете към някого (който не ви е съвсем близък) по любезен или неутрален начин. Както "куре", така и "копеле" рядко се ползва за обръщение към жена, но когато то се ползва за представителка на нежния пол, то тя определено е специална за мъжът, който се обръща към нея по този начин. Обикновено тези жени познават на добро ниво мъжките закачки, но все пак - не толкова както при "куре".

Пич - Това е най-неутралната форма на обръщение, която се ползва за всичко и навсякъде. Може да се ползва както за близък приятел, така и за напълно непознат човек. Ако "пич" се използва за жена, то това означава, че дамата разбира на базово ниво мъжкия жаргон, но проявява любопитство и със сигурност може да достигне нива като "Копеле" или "Куре".

Готова съм да помогна и с още думи, но сега времето ми е ограничено. Трябва да сготвя вечеря, да изведа кучето на разходка, а по-късно да си лакирам ноктите. А единствения начин маникюра ми да остане невредим, докато съхне, е да играя Dota 2 с младежите от групата.

И за да не кажете, че съм с лош маниер (за жена) искам да ви кажа, че винаги, когато някой от тях се оригне звучно по skype му казвам "наздраве".

п.с. По искане на @i_venelin   добавям още една дума с неговото виждане за влагания смисъл: 
Брат - Ако мъж се обърне с "брат" към жена, то това означава, че той й има по-голямо доверие, отколкото на който и да било от приятелите му мъже.

Из дневник на един протестиращ:

Ден 1: Тоя Пеевски койо го сложи там бе? Това е ненормално! Излизам на протест!
Ден 1 по-късно: Ех, че беше хубаво! Събраха се страшно много хора! Имаше и пънкари! Беше такава лудница, че не видях никой познат. За утре вече сме се уговорили. Много е готино!

Ден 2: А, така вече е по-добре. Пихме бири с моите хора и повикахме "червени боклуци". Оня с голямата шапка и знаменцата е там. Добре му върви бизнеса.

Ден 3: Купих си вувузел от Джъмбо. Добре свири!

Ден 4: Абе тоя Волен е големо куку!

Ден 5: Запознах се с две мацки, дето си бяха нарисували едни стрелки на коремчетата в посока хълмовете на Венера. Стават!

Ден 10: Тия верно се мислят за Лайза Минели!

Ден 11: Провокатори! Провокатори!

Ден 14: 2 седмици им обикалям като луд! Изтърках си кецовете от ходене, ама срещнах учителката ми от 1 до 3 клас. По навик я поздравих с "другарко", а тя ми се разсърди за кратко. После заедно викахме "кой не скача е червен".

Ден 20: Дадох си няколко дни почивка, че много се бях уморил. От утре пак съм на линия.

Ден 30: Хората от палатките много взеха да миришат, ама нали за общото благо... Разбрали сме се с един авер да го сменя в палатката. Пуснах си отпуска. Говори се, че ще има безплатен интернет скоро.

Ден 31: Имаме бюра и интернет на площада. Много е яко. Жалко, че отпуската ми свършва.

Ден 34: Депутатите ги вадят от парламента с линейки, брат! Всички се смеем отвън.

Ден 40: Завардихме целия парламент. Вътре имаше депутати. Дойде жандармерия. Опитаха се да ги извадят с автобус. Опитахме се да им попречим. Малко ни набиха. Едни пичове започнаха да строят барикади. Допринесох с 3 контейнера за боклук, една саксия и 18 плочки. Прибрах се в 3 през нощта. Сега не мога да мръдна. Всичко ме боли.

  

На бързи обороти

Понеже следя като хард фен родното риалити, реших да напиша най-важните моменти от събитията през последните 2 седмици, за да стане ясно на по-ангажираните със своите си дела люде, аджаба какво се случва в таз страна чудесна - страната на чудесата.

Първо се почна с едно назначение в ДАНС, което леко изнерви шъпа спартанци и те излязоха по площадите. Всичко стана толкова бързо, че народа нема време да си измисли нови лозунги, та се наложи да вземат назаем стари и добре заучени такива.

Започна се с искане за незабавното махане на тоз ми ти червендалест господин от шефското място в ДАНС, мина се през "кой не скача е червен", щото дадения ден беше леко хладен и дъждовен, та да се загрее масата с физкултура и, както често се случва, се стигна до призиви за оставка на правителството.

В следващите дни времето беше благосклонно, идваше уикенд а и не ставаше още за море, та на народа му дойде чудната идея да се разходи "по Царя". На мен ми допадна, че една такава стара традиция се възстановява. И на много хора им се хареса, та взеха и децата с тях - да видят Галерията (отвън), Природонаучния музей (отново отвън), Двореца, както и новите крака на коня, дето все към Народното събрание гледа. Жалко, че библиотеката на БАН е на малко по-закътано място, та не успя да влезе в този туристически маршрут.

После, като пекнаха едни ми ти жеги, та взеха, че напекоха многолюдното множество и се започнаха едни протестни манифестации! Ум да ти зайде. Стройни, красиви, млади и усмихнати хора маршируват всеки ден из центъра и го правят така задружно и така в такт и ритъм, че няма как да не ги сравниш с манифестациите, които бяха традиция на 1 май.

Междувременно всички забравиха за първоначалната идея на протестите. Сега шефското място в ДАНС не беше на дневен ред. Искаше се оставка на правителството, дето го подкараха още на втората седмица, след като се беше формирало. А сините, изведнъж решиха че могат пак да са единни, след като от години се отлюспваха един друг и се цепеха, сякаш кръжоци по интереси организират. Ама какво да се прави - късмет.

А то, правителството, си беше баш добре, ама на една от патериците му лекинко ѝ се развиха болтовете, та взе да подскача не в такт.

Така се стигна до грозни картини пред Операта (където в същото време се готвеха за тежка премиера по случай 200 години от рождението на Вагнер - тетралогията "Пръстенът на Нибелунгите".)

В тези смутни нощи, докато хората се разхождаха по хлад вкупом, въпросната патерица с развинтени болтове, взе, че спря съвсем да си пие лекарствата и почна едно театро - баш под прозорците на Операта. Кри се под масата, влезе в парламента с палка, след това нахлу в Националната телевизия и заяви, че е готов да прави "граждански арести". Все едни такива - нетрадиционни мерки, управленчески.

Лично според мен причината за този тип поведение се крие в това, че Едвин Сугарев отново обяви гладна стачка (отдавна не го беше правил), а в същия ден някой даде микрофона и на Васко Кръпката, че да позабавлява насъбралото се протестиращо множество на площада. За Едвин Сугарев не знам какви са позитивите, но за Кръпката те са ясни - той никога не е пял пред толкова много публика!

Междувременно, протестиращия гений роди няколко незабравими лозунга: "Не съм платен - мразя ви безплатно"; "Сега вече ядосахте мама" и не на последно място ето този лозунг, който, лично за мен, е един от бисерите на настоящите протести:



А какво стана с протеста, Пеевски и правителството ли? 

Протеста се случва всеки ден и интереса към него не спадна. Даже взеха сутрин да си пият хората кафето пред Народното събрание, та това доведе до липса на кворум в един от дните и изцапа костюма на Мая Манолова с домати от женския пазар.

Пеевски каза, че народа не го заслужава, а Конституционния съд се чуди сега той депутат ли е още или е шеф на ДАНС или не е нито едното нито другото.
 
Правителството... То си върши неговите си неща. Ходи по Европата на разни срещи, обсъжда някакви важни неща, като "младежката безработица в ЕС" и "А сега, като го няма Набуко ко ша прайм" и те така. Всичко по старо му!

Младите ще се напалуват, лудите ще се налудуват (че нали са с депутатски имунитет), а тия дето си вършат работата - ще си я вършат тихичко и иронично вечер ще повдигат вежди, докато гледат централните новини.

Всичко е по старо му. Само дето от лятото ли, от жегите ли - някак по-цветно ми се чини. По-като лунапарк. А най-продаваната стока, освен пластмасовите свирки се оказа изненадващо трибагреника. Българския.

...

Mодерната нова музика е като макдоналдс - гадна, но всички я ядат.

Ето ви и 5 1/2 причини да твърдя горното (тези пет причини са примери за страхотни музиканти, които не се излъчват по радиостанциите, от което самите радиостанции, а и масовата музикална култура, губят):

Janelle Monáe

Iyeoka

Andy Allo

Kimbra

Kate Nash

Ето я и последната, 1/2 причина. Човешката природа:

А какво ще стане...

Какво ли ще стане с всички алчни компании, когато загубят талантливите си музиканти?

Това се питам в 1 часа през ноща - само няколко часа след като светът се раздели с басиста от студиата на Motown Bob Babbitt и клавиристът нечовек Jon Lord?

В краткосрочен план ще им скочат продажбите и ще генерират приходи/печалби каквито от доста години не са правили. В дългосрочен план ще продават права, докато пазара не ги изрита и не фалират. 

Защо ли?

Защото Andreea Banica няма как да издаде 10-12-15 албума, които да продават десетки хиляди копия всяка година в продължение на 30-40 години. И защото такива като нея са милиони, а такива като Adele се броят на пръстите на едната ми ръка. 

И колкото и закони, лобита и права да измисляте, след 30 години децата отново ще знаят кои са Deep Purple, The Funk Brothers, Bob Babbitt и Jon Lord, а до тях ще поставят Adele, Mark Ronson, Amy Winehouse и не на последно място Jack White (който е най-популярното лице на бунта в музиката с дата 17 юли 2012 г.)

Тогава музиката ще продължава да се приема като изкуство. Искрено се надявам и се моля тя да е даже повече изкуство, отколкото е днес. 

Ти знаеш ли аз кой съм, бе!

Повече подробности за този виден пример за подражание чети тук!

Thank You for Smoking!

От 1 юни 2012 г. България въвежда забрана за пушене на закрити и не-съвсем закрити обществени места. В парламента се изприказваха куп глупости по повод приемането на забраната, а по форуми и блогове - още повече.

Като пушач и бивш непушач, аз съм лично заинтересована от тази мярка, макар да заставам твърдо зад идеята, че е редно да има определени места за пушене. 

За "пушенето в лицето":
Като човек, който никога не си е позволявал да издиша цигарен дим в лицето на друг (макар в едни по-стари времена това да беше ясен белег за свалка) аз съм последния човек на планетата, който може да бъде обвинен, че пуши в лицето на околните. Още по-малко право да ме обвиняват в подобни действия имат хора, които никога не са ме виждали лично. И въпреки всичко кастата на непушачите екстремисти групово и в един глас ме обвиниха, че го правя. Което, от своя страна, е откровена клевета и ако бях малко по-чепата - да съм завела дела срещу тях.

За "здравето на околните":
Не съм специалист, но има далеч по-сериозни рискове за здравето на околните, от моите цигари.
- може да ги бутне кола
- може да ги удари ток (ако пипат контакта с мокри пръсти)
- могат да настинат и лекарите да им поставят грешна диагноза
- могат да изядат хамбургер със стара майонеза и три дни да не излязат от тоалетната
- може да се спънат по стълбите и да си счупят някой крайник
- могат да се намажат с лосион за тяло, към който са алергични
- може да ги ужили пчела
- може
- може
- може
Има толкова много и все реални възможности за "здравето на околните", че ми се струва малко пресилено да се вменява вина на пушачите, че вредят на околните. 

Нима една запалена цигара е по-вредна от газовете на 40-годишен соц камион на нафта?
Нима 100 запалени цигари на едно място са по-вредни от една запалена автомобилна гума? Нима 40 000 запалени цигари на едно място са по-вредни от онова, което до скоро бълваше завода в Кремиковци?

Еми... Май не, нали?

Всъщност една кутия цигари има много по-малко вредни вещества от кутията ви с маргарин, от която всяка сутрин гребвате, за да намажете сандвичите на малките си отрочета, отглеждани в стерилна непушаческа среда.  



За моето лично здраве:
Осъзнавам добре рисковете за моето лично здраве. За белите ми дробове, за репродуктивните ми функции, за рака, за сърдечните проблеми и т.н.

Но! До сега не съм видяла едно добре обосновано лекарско мнение, че точно пушенето е виновно за всичко това. Всички казват, че е фактор. Но факторите не са един и два.

По логиката, по която обвиняват пушенето за всички тези страхотии, аз мога да обвиня стреса от задръстванията; висенето пред компютъра; бавната администрация; гадостите, наблъскани в сухите супи, лекарства, козметика, шоколади, енергийни напитки; лошото здравеопазване и дори централните новини на bTV.



За деленето на враждуващи лагери:
Българите обичаме да се делим. На русофили и русофоби, на Левски и ЦСКА, на сини и червени, на кучкари и антикучкари, на майки с деца и на не-майки, на пушачи и непушачи. От всеки един от лагерите се ръсят обвинения, че другите са им виновни за мизерията в която всички живеем.

Е, аз ще ви кажа, че комшията ми не е виновен за това, че:
- не ми е чисто вкъщи
- не съм си платила телефона
- нямам BMW
- нямам бира в хладилника
- нямам плазма

За тези неща съм си виновна само аз.

А на който не му е приятен цигарения дим, миризмата на нечие потно тяло в градския транспорт, Златките от телевизора или музиката от Димитровград, то той има пълното право и  реалните възможности да си промени навиците и да ги избягва. 

Аз правя всичко това от години и странното е, че никой за нищо не ми пречи вече. Не е трудно. Трябва само да го пожелаеш.

Мир!

Притча за гегата

Снимка: LostBulgaria.com

Един заблуден турист попаднал на място, където овчар пасял овцете си, а овчарските му кучета кротко си лежали под дебелите сенки. Станало му интересно и доближил по-близо. Като "натрапник" той очаквал, че кучетата ще скочат и ще го залаят, но те дори не го погледнали.

Отишъл тогава заблудения турист до овчаря и го попитал:
- Не ти пазят добре кучетата. Не те ли е страх, че някой ще ти открадне овцете?
- А, че ги окрадне. Я ги гледай колко са големи!
- Е хубаво де, но аз дойдох без никакви притеснения и те дори не ме погледнаха.

Тогава овчаря се поизправил леко на гегата и извикал:
- ВУКООО ИДЕЕЕЕ!

В този момент овчарските кучета скочили, показали зъби и започнали да ръмжат и да обикалят стадото като обезумели.

Изненадан заблуденият турист се обърнал с ококорени очи към овчаря и попитал:
- Как си ги обучил така!?
 - Гегата е дълга! 

Няма място за приказки по време на страстната седмица 3/5

В третия ден на страстната седмица, 2012 години след раждането на Христос, новините в България бяха странни.

Имаше странни идеи за сребърния фонд, предложения да се отнема шофьорската книжка на гражданите, които не са си внесли здравните осигуровки и не на последно място - новината за построяването на 7 блок на АЕЦ Козлодуй.

Направиха се и някои промени в Закона за защита на животните, а министър Миро Найденов, освен, че бе обявен за един от министрите с най-висок рейтинг в страната ни, обяви на всеослушание, че що се отнася до кучетата - той ще си "носи кръста".

Ако наистина е така - очакваме той да бъде разпнат този петък. Или поне - да му приемат неподадената (все още) оставка.
И като стана дума за министри се сетих как преди време, обичаният от всички премиер Бойко Борисов заяви по повод една странна случка с прасе в дискотека, че "който мъж не е заклал прасе поне веднъж през живота си - не е никакъв мъж".

И понеже тази седмица съм твърдо решена да ви доставям необходимата доза кръв, избрах описаната в най-дребни детайли традиция по колене на прасе.

Тя е разказана с много снимки и смятам, че е редно да бъде уважена, защото става дума за традиция. Българска народна традиция.

Моля, заповядайте! И не забравяйте две неща:

1 - утре ще има поредна доза топла, наситена и лепкава кръв
2 - границата между днешното: "Да изтрепем помиярите" и (твърде-вероятното утрешно) "Да изтрепем мангалите" е по-тънка от лед.