Днес имах честта...

Знаех си, че не е обикновен ден. Още от минутата, в която се събудих с мисълта, че днес е последният ми шанс да мина Шкодата на преглед.

Точно така. Карам бяла Шкода 120 L с 3 много важни лепенки отзад. Едната е, че тази кола е управлявана от блондинка. Другата е на Шкода Клуб България, а третата гласи: "Пази моториста".

Докато чаках присъдата в сервиза, случайно се срещнах с една мацка от клуба, която се оказа, че работи там. Радост!

След това минах 300 метра за 30 минути по околовръстният път на София, направих обратен завой и беж към работата.

Свърших си работата и хукнах за лекции в късния следобед. Точно пред университета една кака се опита да се качи на капака на Шкодата ми и за благодарност, че съм я спряла - получих псувня.

После пък се оказа, че ме чака тест. Е, направих го. Един от колегите в групата, предния път не го оставих там, където трябва. А уж бях твърдо убедена, че съм на мястото, което търсим. Днес успях да му се извиня и да го оставя на място, което му е мноооооооого удобно.

И когато доволна реших да се прибирам се случи това, за което исках да ви разкажа.

Днес, за пръв път през живота си имах честта, голямата чест да слязат от колата зад мен, за да ми кажат, че съм "долен парцал" и... Другото го забравих...

Не искам да се оправдавам, защото не се чувствам виновна. Стана така, че светна жълто на светофара, под който се бях засилила да мина. Сами разбирате, че с кола като моята това е трудна задача. Прецених, че мога да спра и в момента, в който скочих на спирачките и свалих една предавка - зад мен стана дискотека.

Къси, дълги, къси, дълги и така, докато не спряхме. Това ме изнерви и в опита си да махна с ръка показах среден пръст. Доста колеблив, ако трябва да съм честна.

Да, ама човекът-дискотека го взел на сериозно.

Прибирам си ръката, поглеждам на огледалото и виждам как се отваря широко вратата на паркетното джипче зад мен. Излиза от вътре един симпатяга в модерен АНЦУНГ и с характерната походка "някой ми е бръкнал отзад, за това се движа само с рамене" се извисява в цялата си прелест до открехнатия ми прозорец.

"Абе парцал долен! На мен ли ми показваш такива работи бе? Ше ти .... мамата-мамата! Няма да ми ги показваш тия на мен бе, ше ти ... мамата-мамата, гнусен парцал долен..."

Изчаках го да си каже и последното, трето изречение, в което се споменаваше майка ми и израза "парцал долен", обясних му, че е светнало ОРАНЖЕВО и не съм имала друга възможност и му обещах повече никога да не показвам НАЙ-МАЛКОТО НА НЕГО средни пръсти. Било то и колебливи.

Човекът-дискотека се върна в паркетният си джип с характерната си походка, с модерният си АНЦУНГ и видимо успокоен.

А когато светна зеленото, това зелено, което той бе принуден да изчака не по негова воля, човекът-дискотека забрави да тръгне. За последно го видях много зад мен в опитите си да ме настигне.

p.s. Споменах ли, че Шкодата ми е със задно-разположен двигател? И, че има доста спортна динамика на тръгване?

12/10 : 15/9

Преди 10 години завърших училище.


Но Гимназия "Неофит Рилски" в Кюстендил за мен е нещо повече. Тя беше гледката, която 19 години виждах сутрин, будейки се от сън.

От тези 19 години, 12 съм прекарала вътре.

12 години този лик в сянката и звънецът до него ме посрещаха, когато прекрачвах входа.



12 години търках подметки в този двор.



За 12 години не останаха много класни стаи, в които да не съм влизала като у дома...


Помня, как се редяхме да пием вода на тези чешми, които отдавна са пресъхнали.


За 12 години не успях да науча всичко за подземната му част, но повече от 12 години беше пред очите ми. Горе-долу от такъв ъгъл!

Само тези, които са учили в училище с подобна архитектура знаят какво е усещането...

"Неофит Рилски" никога не е било обикновено училище.

Според легендата, сградата е построена като "Вила за отдих" на Фердинанд, ползвана като Военно училище, болница, Девическо училище...

Да знаеш, че физкултурният салон е на мястото на конюшнята на царя, да порастеш по виещите се стълби, изрисувани със страховити картини, обхващащи разстоянието от подземния етаж до тавана...

Да се размотаваш под стъкления покрив между картини, пресъздаващи набучени на колове човешки тела...

В такава атмосфера човек трудно може да бъде накаран да мисли "по шаблон".

Благодарна съм за тези 12 щастливи години, прекарани там.

Честит 15 септември!

Бай Зарко

Запознайте се с бай Зарко. Той е на 60 години. Живее там, където малко от вас са стъпвали. А там е божествен, но изключително беден край.

Селото на бай Зарко е в Родопите. То се казва Гургулица - там, където свършва пътя. Това, с което е известно е, че бившото училище сега е "министерство", както го нарича той.

Наблизо има ловно стопанство, а в училището отсядат ловджии. Кой ли не е идвал там. От телевизионни звезди - до президенти! Повечето от тях - на лов за сърни и елени.

"Един ден гледам, ей тука тъй, един от нашите продал едно теле на някакви, дето бяха отседнали в министерството. Мислех си, че ще го колят, както си му е реда. А те, взели, че се напили, вързали телето в двора, единия вдигна пушката и го повали на земята. После викам на нашия:
-Не те ли е срам бе? Това е теле бе! Не е диво животно!"

"Чувал съм, че елените плачат. Не го вярвах, докато не го видях. Някои казват, че те са ангели. Един ден, ей тука тъй, повалиха един. Отидох да го видя. А той гледа и плаче. Като дете. Като малко дете му текат сълзите", разказва бай Зарко и му става тъжно от спомена.

И за бракониерите разказа:

"Една вечер, чувам ей тука, до оградата някой минава. Излизам аз и му викам:
- Кой си ти бе? А той с качулка и някакво такова - хем лък, хем пушка. Със стрели стреля.
Той извади някакви пари, подаде ми ги и вика:
- Тези пари са, за да не казваш, че си ме видял.
А аз, на кого да кажа? 6 семейства са в цяло село! Пък и той с качулка - нито мога да го позная - нито нищо!"

За около час научих за бай Зарко достатъчно, че да ми стане по-близък от роднина.

За това, къде е служил, за това, че е заклет левскар и е гледал Гунди на живо в Кърджали. Научих за роднините му. За единия му брат и двете му сестри, които живеят в Турция. Научих за синът му, че работи в сервиз в Хасково, че се справя добре и онзи ден станал баща.

"И, ей тука тъй, си поплакахме малко", каза той и очите му се насълзиха от радост.

Бай Зарко е турчин.

"Дойдоха тука в село, малко по-нагоре, едно семейство шиити. Аз съм сунит. В тяхната къща не можеш да влезеш! Не те пускат."

Бай Зарко дори не говори много за "възродителния процес".

"Хубаво си живеехме, кротко, тихо. И цигани и турци и българи. Един ден какво стана - почнаха да ни гонят. Селото опустя. Аз не издържах и казах на жената: "Давай да отиваме!" Заминахме за Габрово. Там работихме. После и в София работих. Тези - виетнамските общежития. И в Кремиковци съм работил"...

Бай Зарко скача от тема в тема. И за турските сериали разказа:

"Гледам ги сега - много турски сериали дават. Аз само българска телевизия гледам. Но за превода - Ашколсун! Много хубаво са преведени!"

- Кажете с какво да ви почерпя?
- Не се притеснявай, нищо няма да ни черпиш. Ние така или иначе ще си ходим вече, за да си разпънем палатката по светло.

Този диалог го проведохме няколко пъти.

По едно време се чу крава.

- Ей, това е моята. Прибира се.

Поглеждам аз през дървената врата и виждам крава, две телета и едно куче. Кучето се зарадва, но бай Зарко ме спря. Щяло да ме ухапе. И покрай цялото това раздвижване, кучето мина през поляната от долната страна на двора, чу се някакъв шум и една сърна побегна към близката гора. През цялото време е била на 2 метра зад нас. Слушала е разказите на бай Зарко.

Той живее там, където мнозина от вас не са стъпвали. В беден родопски край. Обиколен от сърни и елени, но не ловува. Турчин е, но не симпатизира на ДПС. Безкрайно искрен - покани двама напълно непознати в дома си. Нещо, което българин не би направил. Дори предложи да нощуваме в каменната му къща, която той обеща да постегне за следващото ни идване там.

От вчера до днес, обаче не мога да си обясня едно нещо:

Защо искаме да изгоним този искрен, добър и гостоприемен човек от домът му? Само защото е турчин ли? Нима тези българи, които убиват на пияна глава вързано теле за удоволствие, са по-заслужили да живеят в страната ни?

Аз не мисля така и зная, че отново ще отидем при сърните и елените, но този път ще е заради бай Зарко. Най-малкото, за да пийнем сливова ракия с него под асмата.