CB4081AB*

Ако съм прихванала нещо от съжителството ми с куче, то е чувството за справедливост. На прибиране от работа, спрях на паркинга на близък магазин, за да взема набързо малко плодове. На входа виждам, че от сребрист Сеат, спрял на място за инвалиди излиза едно здраво и право подобие на човек от женски пол с тежък грим и вид на евтина куртизанка.

- Извинете, но не виждам да сте инвалид. Защо не си преместите колата?
- ЗАЩООО?, отговаря перхидроленото чудо на мисълта
- Ами, защото сте спрели на място за инвалиди, а вие, очевидно, не сте такава.
- АЗ СЪМ САМО ЗА МАЛКО!
- Да, но заехте единственото свободно място за инвалиди. Ако сега някой такъв дойде - няма да има къде да спре!
Чудото измърмори още нещо под тоновете грим, докато падат малки люспички от фон дьо тена.
-Добре, ако толкова много ви харесва да взимате местата на инвалидите - вземете и някой от недъзите им, отговорих вече разтреперена от сблъсъка ми с булката.

Много се надявах перхидроленото чудо на мисълта да се засегне от клетвата ми и да се върне и да си премести колата. Вместо това то влезе спокойно в магазина, взе си количка и започна да сурка пети по мръсните плочки.

За зла беда отново се сблъсках с нея между рафтовете и измърморих разминавайки се, че нищо нямаше да ѝ се случи, ако си беше преместила колата на 3 метра в страни.
-ТИ ОТ КЪДЕ ЗНАЕШ, ЧЕ НЯМАМ ПРОТЕЗА НА КРАКЪ?, опулено ми отговори чудото  докато броката от клепачите падаше по изпитите бузи.

Това допълнително ме потресе. Видно беше, че няма протеза на крака си, но очевидно някой е забравил да сложи такава под перхидроления скалп.

Реших да помоля охраната да обръщат внимание кой спира на тези единствени 3 места за инвалиди пред магазина.

-Ама ние не сме за това, миличка, отговориха вкупом двамата охранители на пенсионна възраст. -Знаем, че то сега и по телевизията много говорят за това, ама не можем нищо да им кажем. То полицията трябва!

Това наистина ме изкара от кожа!

Значи, на всеки магазин да назначим по един полицай, който да варди душевните инвалиди да не спират на местата за хората в неравностойно положение? Така ли?

Случая не е единствен. Всеки път, когато видя подобна постъпка, заради лошото си възпитание правя забележка. И всеки път хората се връщат и местят колите си. Но не и днес. Днес се сблъсках в стена! Стена омазана в 4 тона грим и 2 цистерни перхидрол.

Яд ме е, че в този момент нямах нито един от ТЕЗИ стикери. Иначе нямаше да ѝ се размине! Честно!

------------------------------------------------------------------------------------------
*Заглавието отговаря на регистрационния номер на сребристия Сеат, в който се вози моето чудо. Дано поне не си е купило книжката...

Любимите ми персонажи в парка

От няколко месеца всяка сутрин се разхождам поне по 1 час в близкия парк с кучето. Оказа се, че не само ние двете (с Рошка) сме толкова редовни - без значение дали е топло, студено или вали. 

Имам няколко любими персонажа, които срещам ежедневно и за които започнах дори да си измислям истории, ако не ги срещна.

Един от тези герои е бабата с бастунчето, която всяка сутрин се включва в паневритмията на дъновистите. Тя е страхотна! Винаги е усмихната, а когато дойде време за упражненията - хвърля бастунчето и заедно с него - поне 40 години от живота си. Променя се и започва да се държи като прима балерина.

Групата от симпатични дядовци в костюми също ми е много любима. Засичам ги почти всяка сутрин, когато се събират и правят дълга разходка коментирайки годините си в казармата, политиката, уличното куче, което са кръстили Мими и което ги следва постоянно с весел размах на опашката, и какво ли още не! Те също в повечето случаи са усмихнати, а когато имам възможност подслушвам разговорите им с небрежна физиономия.

Дългокосият слаб мъж, който ходи бос. Той също е интересен образ. Изглежда малко мистериозен, понякога се усмихва, когато се разминаваме, а аз всеки ден измислям нова теория за желанието му да ходи бос.

Момчето с куфара. Някой ще го нарече клошар, но май не е точно такъв. Въпреки, че всяка сутрин се разхожда в парка с огромен пътнически куфар (най-вероятно пълен с негови вещи), той винаги изглежда чист и добре облечен. Понякога задява младите девойки (предимно ученички), но го прави учтиво, възпитано и с усмивка. Има дни, в които виждам само куфара и такива, в които и той и притежателят му седят на някоя пейка. Тази сутрин дори го видях до едно от езерата с патици. Ядеше хляб и от време на време подхвърляше на десетките гълъби, които го бяха наобиколили. Приличаше по-скоро на прегладнял турист и ако не го виждах често с този куфар, щях да предположа, че е такъв.

И като споменах за гълъбите... Преди време (макар и за кратко) имаше една жена... Най-вероятно мюсюлманка (винаги ходеше с копринена забрадка и май не беше българка), която всяка сутрин идваше на същото това място с един хляб в ръка, за да нахрани същите тези гълъби. Толкова бяха свикнали с нея, че още като я видеха да се задава по алеята - пикираха над главата й, сякаш я пазят от нещо много страшно.  Ежедневната й поява в парка беше изненада за мен. Както и мистериозното й изчезване месец по-късно. Това беше в най-тежкия период на бежанските вълни от Сирия и предположих, че е сирийка... Жалко, че не я виждам вече. Изглеждаше крехка и имаше много грациозни движения. Определено ще ми липсва...

И накрая, но не на последно място - елегантният дядо на преклонна възраст, който поздравява всяка жена в парка. Той е бисерът сред любимците ми! Винаги тръгва от единия край на парка и стига до другия. Ходи бавно, но без помощни средства и когато види добре облечена жена на средна възраст или младо момиче - вдига едната си ръка и поздравява с ведрото "Добро утро", а на лицето му се изписва благата усмивка, каквато само възрастните хора имат. Необичайно висок с бляскав поглед, винаги ме кара да се усмихвам. С течение на времето си станахме почти близки и всеки път, когато се срещнем се питaма:
- Как сте?!
- Добре, благодаря. 
- Хубав ден!
- Хубав ден и на вас!

Утре отново се надявам да ги видя. Всички! Или поне част от тях. Все така в добро здраве и все така усмихнати!  

 

9 месеца по-късно

Не, не съм родила, спокойно! Просто толкова е времето, в което дори не съм влизала в блога си. Да си призная - доста време загубих, докато си спомня как да вляза. Правя го, защото ме сръчкаха, че не пиша. И макар да не съм сигурна, че имам кой-знае какво за казване - ето на! Тук съм!

Все пак в последно време ме вълнува тема, за която искам да говоря. Темата да живееш "на границата". 

Не съм пътувала много извън България. Дори в съседна Румъния не съм ходила, но в последните няколко години посетих по няколко пъти останалите ни съседки и си давам сметка, че е много лошо да си българин. Хем си на Балканите - хем не си. На границата си и си взел възможно най-лошото от двете страни.

Забързан, нервен и неудовлетворен като средностатистическия баш-европеец и псуващо пиянде без никакъв инстинкт за самосъхранение като изпаднал балканец. 

Не можеш да поддържаш чисто около себе си, като в Турция, например. Не можеш да се възползваш от Европата, като гърците. Вече не можеш да се веселиш - така, както го правят братята сърби.

Говориш за значимите постижения на Феликс Баумгартнер, но забравяш, че зад идеята за скок от "стратосферата" се крие българският парашутист Иван Трифонов.

Родното кино е като предъвкан американски екшън от 90-те, а по цял свят се радват на балканските филми. Ти поглъщаш индийски. 

Ходиш на народни танци "за отслабване", но дори не можеш да изброиш 5 значими народни изпълнители. Янка Рупкина или Валя Балканска пееше в космоса?!

Ядеш салата с манго, авокадо и аспержи, а краставиците се внасят от Испания.

Толкова си свикнал да ходиш по улиците (вместо по тротоарите), че когато колата набие рязко спирачки пред теб - точно преди да те прегази, поглеждаш с кървясал поглед шофьора, спасил живота ти току-що, и му теглиш една дълга и звучна, а после посягаш да му счупиш страничното огледало.

Пресичаш бавно, като на дефиле, на интервал от 4 секунди след предния на пешеходната пътека, за да ги научиш тия нагли шофьори да спират на зебрата. Без да мислиш, че може би пречиш на някого, 3 коли по-назад, който кара родилка с изтекли води към болницата.

Лошо е да си на границата между марковите парцалки и изконното балканско право да биеш жена си, че не е сготвила мусаката навреме за мача. Това те обърква. Не знаеш дали да пазаруваш в големия хипермаркет замразена риба от Китай или да отидеш на Женския пазар за ориз от арабите.

Уж си европеец, ама в Европа не те приемат като такъв. И ти не се приемаш като такъв, а да кажеш, че си балканец е срамно, бе! Ще се изложиш пред чужденците. И все пак им подаваш да опитат домашната ти ракия при всеки удобен случай.

Трудно е да си на границата и да искаш да си хем едното - хем другото, но да не можеш да си нито едно от двете. Все нещо не ти достига....

И така унесен в такива тежки мисли ходиш по улиците, а когато колата насреща рязко спре, за да не те бутне, поглеждаш шофьора с кървясъл поглед, теглиш му една сочна и звучна, хвърляш фаса на земята и добавяш гръмогласно: "Гледай къде караш, бе! Такива като теб в Европа лежат по затворите!"

Край.