Ъъъъъм....

Ей го - на! Пролет пукна, напече ги хората жегата и малкото останали и работещи клетки в главата ми се поразмърдаха. До някъде това бе предизвикано и от отрицателния калориен баланс, на който се подлагам, но едва ли на някой му пука.

Вече се убедих, че някой ден ще умра в опити да се върна на 43 или поне на 48 кг.

Друго, обаче ме вълнува повече.

Днес, за пръв път оглупях до толкова, че натиснах копчето, което не трябваше. Копчето, което събираше прах с месеци. И сега в момента страдам. Направо ми се реве като слушам как млади и усмихнати хора се подлагат на мъчението да пеят овехтели песни на Whitesnake и да очакват поредната обида от страна на Фънки.

Малко съм гледала този сезон явно. Но и това ми е достатъчно.

Първо, това, което си спомням от Българо-македонския мюзик айдъл, беше драмата на едно момиче. Момиче, което през цялото време се опитваше да ни убеди от екрана, че не иска да я приемаме като жертва, а като певица.

Опитах се!

Опитах се, но някак през останалото време ми натрапваха мисълта, че тя Е ЖЕРТВА! Всички, които работят за шоуто, се погрижиха да изкарат до най-малка подробност случая, за който тя е мълчала дълги години. А защо? След като тя не искаше да научаваме?

И аз не исках да науча, но добри хора ме информираха. Насила!

Сега, много след като тя си замина от шоуто, натиснах проклетото копче и останах втрещена от опитите на журито да се прави на едно друго жури.

2 към 1 - двама мъже и една жена. Но за огромно мое съжаление Фънки не може да е Simon Cowell. Дони по никакъв начин не може да замени Pieres Morgan, а Мария няма дори 30 % от чара на Amanda Holden.

По дяволите. Живеем във време, в което повечето от нас прекарват в интернет поне 12 часа на ден. Трябва ли да ми предлагате супа, която вече съм изяла?

И защо Фънки поне веднъж не се извини на някого за обидата? Саймън го прави! Нима лицето Димитър Ковачев - Фънки не може?

Ама на - пуст отрицателен калориен баланс. Той е виновен. Седа, както казва Тодор Колев, седя с дистанционното в ръка, осъзнавам колко е глупаво това, което гледам, но умирам от любопитство да видя до къде могат да стигнат...

Едва ли някога ще стигнат до тук.

Просто не сме дорасли за това!

Всичко започна с дъжд и завърши с кал... С много и разноцветна кал!

1 май.
Откриване на офроуд сезона.

Нещо, на което не бях присъствала никога до сега, а тази година взе, че заваля дъжд. Проливен, напоителен. И все пак не успя да ни спре да станем свидетели на нещо колкото интересно, толкова и опасно.

Всъщност, в последно време мероприятия от кален характер хич не липсваха в личната ни програма за свободното време. И понеже този сезон само едно от 10-тината ни излизания с мотора беше на сухо и приятно време - решихме, че няма какво да губим.

Признавам, че ние лично, с Африката, много се чудихме дали да ходим до Ябланица. Не, че дъжда ни спираше... По-скоро факта, че на следващия ден (т.е. 02.05.2009г.) трябваше да "бракуваме" двама приятели. И все пак в последния момент решихме да отидем.

Събрахме се в едно кафенце с още няколко ентусиасти. Кой с мотори, кой с джипове. Пихме почти на крак по едно бързо кафе, опаковахме се и рън ту дъ Кремиковци.

Както е видно от снимките, доста ни понаваля на отиване до поляната, където калта беше най-хубавото нещо за всеки присъстващ.

Там, в един момент заваля толкова силно, че взехме да се крием под покривалото за мотора. Въпреки, че бяхме мокри до кости.

По едно време народа се раздвижи и момчетата от групата с "леките" ендура (двете кавазакита на Родри и Invoke, както и Peterson с неговата хонда) решиха, че е време да щурмуват планината заедно с всички ненормалници, събрали се на поляната.

Ние, с Африката и петия моторист Иво с DR Big-а решихме, че няма да е добре да тръгнем по този маршрут и се върнахме, за да минем по асфалта. По Искърското дефиле трафика беше сравнително спокоен, времето се пооправи и в общи линии се радвахме на готините гледки.

Когато стигнахме до Ябланица се оказа, че нашите хора ни бяха изпреварили и се наредихме за "чибапчита и картофки".


И след това... от дума на дума... Младежа и Иво бяха придумани да се върнат по "магистралата" от кал.


"Абе ще минете бе! Как няма да минете. Пътя не е много лош! Ще минем първите 2 километра и ако не ви хареса - ще се върнем по асфалта!"

Минахме първите 2 километра с много усилия и се прие единодушно решение, че аз на африката повече не мога да се возя. Условията не го позволяваха. Гумите - още по-малко. Причислиха ме към кавазакито на Родри.

По пътя - препятствия колкото щеш. То не бяха Уазки с 20 човека в тях, седнали върху каси с бира, то не бяха Витари, Нисани, Ситроени BX(да, да!), които се обръщаха по таван, и всякакъв род самоделки, решили да се търкалят в калта, до откат.

"Извади фотоапарата от куфара на вашия мотор и ги снимай как пълзят!", вика Родри и аз, понеже така или иначе бях в тежест на цялата група, реших да свърша нещо полезно. Ето това е една от първите снимки, които направих на около 7-8 км. след началото на "пътешествието".

Искам да кажа, че момчетата се справиха геройски с всички препятствия, които им предстояха в следващите 30-тина км. от маршрута, въпреки, че не бяха подготвени за това.

Ето ги подготвените:

Цялата група на билото:

Най-забавно беше в т. нар. "червена кал".



Тук имаше и борба на човека с природата и машината:

Малко по-надолу освен червената кал имаше и доста камъни, но за щастие се размина без инциденти и всички дружно стигнахме до поляната, от където по-рано тръгнахме в посока Ябланица.

Капнали от умора...

... Но щастливи...


...Се прибрахме живи и здрави в София след почти 40 км. по черно!

Забравените пътища на България

Това най-вероятно ще е първата част от серия пътувания. Основен виновник за тях е главният мозък на операцията (Младежа), а на мен се пада честта да се дундуркам на задната седалка, да правя серия от скучни снимки и след това да се опитам да опиша неща, които са невъзможни да се опишат. Освен, че трябва да се видят, те трябва да се помиришат и почувстват, а аз съм неспособна да го пресъздам така.

Всичко започна преди 2 седмици, когато Младежа предложи да се разходим с мотора до Видин за Цветница. И се започна едно цъкане по карти и Google Earth до късни доби.

Няколко дни по-късно маршрута беше начертан и когато настъпи момента просто трябваше да сложим малко дрехи и неща от първа необходимост, като четки за зъби, пасти и т.н. в куфара.

По план, за един ден и без да бързаме трябваше да разгледаме Белоградчишките скали и Магурата преди да стигнем до Видин, но Магурата отпадна предната вечер преди пътуването. И добре, че стана така.

Всъщност Белоградчишките скали бяха най-незначителната част от пътуването.

Смелият маршрут:

София - Петрохан - Берковица - Боровци - Бели Мел - Митровци - Превала - Долни Лом - Репляна - Чупрене - Върбово - Белоградчик - Вещица - Ошане - Подгоре - Раковица - Старопатица - Полетковци - Кула - Видин.

Или иначе казано (цък на картата за по-голямо изображение):


Познатата за мнозина е онази част до Берковица. След това свихме наляво посока Боровци - Бели Мел - Митровци. Буквално един завой, преди да влезем в Митровци станахме свидетели на ето тези чудеса:

Следващата спирка бе Репляна:

След като попътувахме хубаво по абсолютно безлюдни пътища и преминахме през много красиви места в отсечката Чупрене - Върбово - Белоградчик, стигнахме до местността, която се бори да стане едно от новите чудеса на света. Понеже беше към обяд, решихме да похапнем и да посъберем сили преди да разгледаме скалите.

За да се качиш до върха се искат сили и горещо препоръчваме на хората с проблеми с вестибуларния апарат да не се катерят до горе. :)

Ето малко снимки и от там:

Разходихме се за около час, разгледахме и тръгнахме отново на път. Следващото село, където спряхме за 2-3 бързи снимки носи страховитото име Вещица.

Историята, обаче е друга. Ето какво пише в Уикипедия за селцето:

В селото се разказвала някога легенда за турчин който имал чифлик на това място. Обикаляйки земите си той видял няколко българки които се къпели в месната река. Консерватизмът на тогавашното общество не предлагал подобни гледки, по тази причина турският чифликджия избягал викайки "Вещици..Вещици..!!!".

В момента там има много малко къщи, почти никакъв живот и много приятни обратни завои.

Най-трудната част от пътя беше една 10-километрова отсечка между Раковица и Старопатица. Когато стигнахме до Раковица питахме един мъж как да минем по отсечката, която сме си избрали. Той се опита да ни разубеди с думите:
"Има път, ама оно е много каминяк! Иначе е го къде е! Че минете, ама е много каминяк!"

Уверени във възможностите на мотора и в уменията на Младежа потеглихме без страх по "каминяка".

- Този път трябва да се снима! Ненормална история!
- Някои мотористи разказват, че не е адвенчър, ако не минеш по черен път.
- Давай да спрем и да го снимаме.


За наш ужас по-късно разбрахме, че тези снимки са направени на най-добрия участък от пътя между Раковица и Старопатица. След като минахме по този "каминяк", следваше каменисто-песъклива алея, тясна като в парк, с много завои и обградена от дървета. Точно там срещнахме и един автомобил! Голяма изненада беше, че освен нас някой изобщо ползва нещото, отбелязано на картата като третокласен път.

След като стигнахме Старопатица, продължихме към Полетковци. Там спряхме за няколко снимки:


Това някога е било училището в Полетковци. Сега е поредната пуста сграда в едно, от край време, бедно селце.

Е, това беше последната спирка, преди буквално да прелетим разстоянието от Кула до Видин. Там ни чакаха близки и една страхотна кучка - Киара.

Кери спа при нас, на другия ден ядохме риба и бегом към София по Е79 до Монтана...

Предния ден, съвсем близо до Видин се беше обърнал тир на пътя. До колкото разбрахме шофьорът е в тежко състояние, но лекарите били оптимисти. На другия ден тирът си беше все още там:



... И за десерт през прохода Петрохан...

Не ни се прибираше в София и още от сега кроим планове за следващото подобно пътуване...