Забравените пътища на България

Това най-вероятно ще е първата част от серия пътувания. Основен виновник за тях е главният мозък на операцията (Младежа), а на мен се пада честта да се дундуркам на задната седалка, да правя серия от скучни снимки и след това да се опитам да опиша неща, които са невъзможни да се опишат. Освен, че трябва да се видят, те трябва да се помиришат и почувстват, а аз съм неспособна да го пресъздам така.

Всичко започна преди 2 седмици, когато Младежа предложи да се разходим с мотора до Видин за Цветница. И се започна едно цъкане по карти и Google Earth до късни доби.

Няколко дни по-късно маршрута беше начертан и когато настъпи момента просто трябваше да сложим малко дрехи и неща от първа необходимост, като четки за зъби, пасти и т.н. в куфара.

По план, за един ден и без да бързаме трябваше да разгледаме Белоградчишките скали и Магурата преди да стигнем до Видин, но Магурата отпадна предната вечер преди пътуването. И добре, че стана така.

Всъщност Белоградчишките скали бяха най-незначителната част от пътуването.

Смелият маршрут:

София - Петрохан - Берковица - Боровци - Бели Мел - Митровци - Превала - Долни Лом - Репляна - Чупрене - Върбово - Белоградчик - Вещица - Ошане - Подгоре - Раковица - Старопатица - Полетковци - Кула - Видин.

Или иначе казано (цък на картата за по-голямо изображение):


Познатата за мнозина е онази част до Берковица. След това свихме наляво посока Боровци - Бели Мел - Митровци. Буквално един завой, преди да влезем в Митровци станахме свидетели на ето тези чудеса:

Следващата спирка бе Репляна:

След като попътувахме хубаво по абсолютно безлюдни пътища и преминахме през много красиви места в отсечката Чупрене - Върбово - Белоградчик, стигнахме до местността, която се бори да стане едно от новите чудеса на света. Понеже беше към обяд, решихме да похапнем и да посъберем сили преди да разгледаме скалите.

За да се качиш до върха се искат сили и горещо препоръчваме на хората с проблеми с вестибуларния апарат да не се катерят до горе. :)

Ето малко снимки и от там:

Разходихме се за около час, разгледахме и тръгнахме отново на път. Следващото село, където спряхме за 2-3 бързи снимки носи страховитото име Вещица.

Историята, обаче е друга. Ето какво пише в Уикипедия за селцето:

В селото се разказвала някога легенда за турчин който имал чифлик на това място. Обикаляйки земите си той видял няколко българки които се къпели в месната река. Консерватизмът на тогавашното общество не предлагал подобни гледки, по тази причина турският чифликджия избягал викайки "Вещици..Вещици..!!!".

В момента там има много малко къщи, почти никакъв живот и много приятни обратни завои.

Най-трудната част от пътя беше една 10-километрова отсечка между Раковица и Старопатица. Когато стигнахме до Раковица питахме един мъж как да минем по отсечката, която сме си избрали. Той се опита да ни разубеди с думите:
"Има път, ама оно е много каминяк! Иначе е го къде е! Че минете, ама е много каминяк!"

Уверени във възможностите на мотора и в уменията на Младежа потеглихме без страх по "каминяка".

- Този път трябва да се снима! Ненормална история!
- Някои мотористи разказват, че не е адвенчър, ако не минеш по черен път.
- Давай да спрем и да го снимаме.


За наш ужас по-късно разбрахме, че тези снимки са направени на най-добрия участък от пътя между Раковица и Старопатица. След като минахме по този "каминяк", следваше каменисто-песъклива алея, тясна като в парк, с много завои и обградена от дървета. Точно там срещнахме и един автомобил! Голяма изненада беше, че освен нас някой изобщо ползва нещото, отбелязано на картата като третокласен път.

След като стигнахме Старопатица, продължихме към Полетковци. Там спряхме за няколко снимки:


Това някога е било училището в Полетковци. Сега е поредната пуста сграда в едно, от край време, бедно селце.

Е, това беше последната спирка, преди буквално да прелетим разстоянието от Кула до Видин. Там ни чакаха близки и една страхотна кучка - Киара.

Кери спа при нас, на другия ден ядохме риба и бегом към София по Е79 до Монтана...

Предния ден, съвсем близо до Видин се беше обърнал тир на пътя. До колкото разбрахме шофьорът е в тежко състояние, но лекарите били оптимисти. На другия ден тирът си беше все още там:



... И за десерт през прохода Петрохан...

Не ни се прибираше в София и още от сега кроим планове за следващото подобно пътуване...

Котето беглец!

За мнозина е ясно, че от известно време имаме 2 котки. Петко и Обамчо. Имената им си имат дълги за разказване истории. Днес, за 7 часа останахме само с една котка и мислехме, че ще си останем така завинаги.



Как започна всичко в котешкия хорър?


Както всеки такъв. Без нищо, което да подскаже какво ще се случи.

Събудих се в 7:30 и като робот, в просъница, отидох и сложих на котаците храна. Върнах се в леглото и както винаги се успах. След като се събудих повторно в 9 часа започнах обичайните процедури. Чистене на пясък, смяна на водата за котетата, отваряне на терасата за да се проветри и те да позяпат...

През това време влязох в банята. Едва след всичко изредено до тук обръщам внимание на себе си. Навици, какво да се прави.

Правя сутрешния си тоалет, излизам, Петко ме посреща на вратата на банята, отърква се в крака ми. Отивам в стаята, обличам се, отивам да затворя терасата и...

Едва тогава усещам, че нещо ми липсва.

Обамче?

Къде ли се е скрил?

Обиколих цялата къща, излязох на терасата... Няма го!

- Ваньо, ставай, че Обамчо е скочил от терасата. Няма го!

Паниката е пълна. Хукваме през глава да го търсим навън. Върнах се да взема паничка и малко храна. Обикновено и двамата са много благосклонни към лекото потропване с пръст по паничката. Това е сигнал, че е време за "сутрешна или вечерна проверка" (в зависимост от случая). Живеем в кооперация, построена насред поле. Няма нищо около нас, освен още една - две къщи. Може да е избягал къде ли не?

Питахме продавачката в магазина дали е виждала черна котка, която да е скочила от горните етажи.

- Да! Ама така бързо скочи и хукна натам (сочейки полето), че си помислих, че ми се е привидяло!

АХА! Сега вече имахме посока.

Хукнахме към полето, където баби от близките къщи си пасат козите.

След 3 часа тичане по блатистите поляни се отказахме. Няма начин... Може да е отишъл навсякъде. И двамата закъсняхме за работа. Аз отидох в 12:30. И младежа към толкова.

Помолих колегата, предвид форсмажорните обстоятелства да си тръгна по-рано. Таксито до вкъщи: 10 лв.

Разлепих обяви в района и точно половин час по-късно един от съседите звъннал на младежа.

- "Така и така, видях още тази сутрин едно коте под една решетка, до която се стига само през мазетата."

Ваньо ми звъни:

- "Така и така, нашия хубустник май е еди-къде-си под една решетка до блока. Слез да провериш дали още е там..."

Слизам аз и започвам да проверявам решетка след решетка.



Намирам го ето тук:



Вече по-спокойна, започвам да се смея. В този момент Ваньо ми звъни:

- Намери ли го?
- Ха ха ха ха ха. Тука е!
- Добре, аз сега тръгвам ще намерим начин как да го извадим.
- През решетките не става. Опитах, но не може.

Наистина не стана. Идея нямам как е влязъл вътре, но хубавото е, че половин час по-късно имахме отново втори котарак. Малко мръсен и доста уплашен, но си е вече вкъщи и си играе весело с Петко.

Изненадващо! Depeche Mode омекнаха!

Рядко първите ми впечатления са толкова категорични за нещо. Особено, когато става дума за Депеш. Обичам ги от години, но оцених колко важна роля имат в живота ми едва след концерта им през юни 2006 година...

Няма да си кривя душата. Очаквах повече след Playing the Angel. Те сами вдигнаха толкова високо летвата, че сега, няколко години по-късно, не успяха да я прескочат.

Всичко в новия албум звучи толкова меко...

Човек остава с впечатлението, че едва ли не Винс Кларк се е върнал в групата.

Трябваше да се досетя, че всичката тази голяма рекламна кампания, показните пресконференции, всичките ПиАр кампании по отношение на обложки и първи сингли... Всичко това е било с цел да се привлече внимание и на база на голямата реклама някой да се излъже и да купи албума.

Преди малко промених статуса си във фейсбуук със следния текст:

"Първо слушане на D.M. Като първият секс е!" т.е. хем ти е приятно, хем ти е напрегнато.

От всички 10-тина песни, които се предполага, че ще влязат в албума само в една-две се усеща това настроение, с което беше изтъкан Playing the Angel.

Очевидно световната криза не е само финансова...

И все пак, тук говорим за първи демо записи изтекли от студиото. В албума може да звучат по съвсем различен начин, а на концерта на 18 май още по-по-най...

Дали ще си купя Sounds of the Universe в супер-мега-хипер-пре-сейл-лимитед едишън?

Бих, ако с него върви още един албум. С песни, от които групата не се срамува.

п.с. Добре де... сигурно на 18-то слушане ще ми хареса нещо и ще си го купя, но на първо слушане мога спокойно да кажа, че песните, писани от Винс Кларк са по-достойни от тези, които чух днес.