Aз съм долно животно с робски манталитет!

Самата история, след която стигнах до този извод, е напълно безобидна. Реших да надникна какво се случва с blog.bg

Да погледна в сайт, от който тръгнаха моите блогърски напъни още през далечната 2006 година.

Попаднах на пост, в който автора разкриваше премеждията си по пресичането на една пешеходна пътека.

Бях забравила обаче, че пишещите в интернет имат склонността да обръщат всичко на битпазар. А няма роден интернет битак без подмятания за "чест", "права" и не на последно място - без излишно търкаляне на кокалите на хора като Левски.

Бях забравила също така, че често хората се хващат за думата. А този път думата беше "герой". Думата бе използвана в изречение, по повод изразеното ми притеснение, че не е геройство да скочиш на пешеходната пътека, само и само да отстояваш предимството си, застрашавайки живота и здравето както на себе си, така и на околните. А след това добавих, че героите винаги умират първи. Това им е работата.

Разбира се, беше подметнато само и единствено за подобни безсмислени геройства.

Колко пъти не съм се възползвала от предимството си само защото съм преценила, че ситуацията не го позволява... Така са ме учили: "Предимство, предимство, но не на всяка цена!"

Ето това мое неотстояване на права се оказа, че е препъни камъка ми в живота. Това, че не ходя на протести също говори много лошо за мен.

Но едва днес, в прав текст ми казаха къде ми е проблема. Проблема ми е, че съм долно комунистическо животно с робски манталитет.

Т.е. животно съм, защото все още имам този ужасен, отвратителен инстинкт за самосъхранение. А робския ми манталитет ми е насаден от комунизЪма, видите ли.

За робския ми манталитет не мога нищо да направя. Толкова дълго време съм живяла в комунизъм, че това не може да се изкорени. В крайна сметка първите ми седем години са се формирали в този страшен комунизъм. А това е срамното петно в биографията, което ще ме дебне като сянка до края на дните ми.

Но все пак има някаква надежда за клетото ми съществуване. А тя е да се отърва веднъж завинаги от животинското в мен и да се преборя с този силен инстинкт за самосъхранение.

Колко хора живеят така?

Истината е, че има толкова много хора, оперирани от този долен животински инстинкт, че чак се изненадвам как човешкия род още съществува! Безсмъртните герои са навсякъде!

Повярвайте ми, много искам да съм като тях. Искам инстинкта ми за самосъхранение да бъде притъпен, да бъде убит, да бъде смачкан, но пусти робски манталитет не ми позволява. А с него, както се разбрахме, няма оправия. Той ми е насаден в първите 7 години.

И все пак, ако има някой, който се е излекувал от тази срамна болест, наречена инстинкт за самосъхранение - моля ви, свържете се с мен и ми кажете какво трябва да направя. Ще положа всичките си усилия!

Обещавам!

Видео наръчник за съжителство с котки!

След като в рамките на 2 различни поста преди доста време отбелязах какво е да живееш с котка, сега е ред да си припомним що за животни са котките по принцип.

В случая думите са напълно излишни. Приятно гледане. :)




п.с. Това е един от двата ни котарака Петко. Той беше и главен герой на двете части на Наръчника.

Ако си ги пропуснал - наваксвай!

Наръчник 1

Наръчник 2

Как Facebook се опита да убие блога ми!

Съвсем наскоро във Facebook получих писмо с много любезна критика, че вече не пиша често в блога. Признах тази си вина и обещах да се поправя. Мина още известно време преди да напиша това.

Истината е, че идеята за този пост отлежава доста дълго време и причината да четете това в момента е желанието ми да си сменя статуса в този долен Facebook от "Ха добро ви утро" на "За нещата, които се случват по телевизията научавам от интернет".

От както започнах да посещавам редовно тази рожба на дивия капитализъм не само, че се изчерпвам с максимум едно до три изречения, но и губя форма. Както умствена, така и физическа. Усещам как този демон изпива силите ми, манипулира ме и ме превръща в робот. Робот, който всяка сутрин след ставане надниква там, а вечер, преди лягане - последното, което прави е да го затвори.

Да е книга - да има причина, но не е.

Всъщност е нещо толкова безполезно, колкото и масажора за тяло. Имаш го, ползваш го, но и сам не можеш да отговориш, ако някой те попита за причината.

Качваш снимки (признавам - с добро качество), пишеш разни глупости и дебнеш някой да се "закачи". От там нататък се почва едно губене на време в празни приказки и размяна на идеи без никаква цел. Просто така - да има повод за приказка.

Помня първия си "романтичен" период, в който не знаех за какво е онова поле с "какво ти е в главата". След това открих тестовете. Толкова бяха модерни по едно време, че ми се прииска и аз да направя такъв.

Направих цели два, но честно казано не помня за какво бяха.

Отклоних тактично всички покани за Мафия, Ферми и т.н., защото като уважаващ себе си геймър, не можех да падна толкова ниско. Не и след дългите години стаж в Dota-та.

После дойде модата на петициите. За всякакви благородни каузи! Към тях се присъединявах със свито сърце, само и само да не засегна някой от приятелите си, който ме е поканил да се включа. После се породиха и каузите, а за финал - "групите по интереси". Нещо, като кръжоците по пеене и плетки.

И там се включих, като направих почти на майтап "Група против неграмотните патриоти, които пишат на маймуница". За моя голяма изненада, още в първите 24 часа се включиха 100 човека. Естествено 2 дни по-късно загубих интерес към собствената си рожба, зачената от любовната ми връзка с Facebook.

Като се върна назад и разгледам всичко, написано в празното поле за последните седмици си давам сметка колко възможности за постове в блога съм пропуснала.

Ето, например от началото на юли, ако нямах Facebook, сигурно щях да се оплача поне два пъти от болки в коленете и поне пет пъти от ненормалните хора по улиците, управляващи МПС. Щях да се похваля в отделен пост, за това, че са ме назначили за мото механик.

Сигурно щях да онагледя ремонта на пода на Шкодата. Ремонт, който във Facebook бе отбелязан просто с изречението: "Аз ремонтирам Skoda!" (подло взаимствано от култовата книга по ремонт и експлоатация на въпросната марка от близкото минало или т. нар. Зелена библия).

Сигурна съм, че щях да заделя поне един пост на управниците ни и рейтинга им, а по-късно най-вероятно щях да драсна нещо и за Веско Маринов и хита за МВР.

Бих се възхитила и от възобновяването на Камбаните, от новия филм за Реджеп Иведик, от срещата на Северна Корея с Бразилия на Световното първенство в Африка...

За този период най-дългият ми пост там звучи така: "Има нещо сбъркано в тази държава! Сега научавам, че Лили Иванова пее "Черната Овца" на Ахат, а Rammstein се забавляват в родни чалга клубове! Някой да спре земята ИСКАМ ДА СЛЯЗА!", написан на 23 юни в 10 часа и 27 минути.

Ако нямах Facebook, сигурно щях да опиша подробно и ходенето ми на кино в Мола, заради това, че Шкодичката беше натоварена с разни калници и престилки за предстоящия ремонт.

Със сигурност съм изпуснала и един много силен пост, посветен на жените. Във Facebook той беше отразен на 21 юли в 13 часа и 35 минути с думите:

"Жените не са виновни за това, че не знаят какво искат! Според последните изследвания интелигентните мъже не изневерявали, но от друга страна глупавите били по-добри любовници! Кажете ми сега, поставени в такава ситуация - как да знаем какво искаме?"

Колко много плодотворни теми за разточително писане в блога бяха убити още в зародиш от Facebook. При това - само за два месеца!

От днес, обаче обещавам да се поправя. Ще загърбя този си лош навик (по-лош от пушенето дори) и ще правя обратното.

Ще пиша тук и ще отбелязвам написаното там. Това едва ли ще убие Facebook, но със сигурност ще ми помогне да живея в мир със себе си...