понеделник, ноември 21, 2016

Размисли за произхода на видовете. Или за поне един от тях.


ПОСВЕЩЕНИЕ:
Не може,
не трябва детето

със пръстче, с ръката
да бърка в устата.

ПРЕДГОВОР:
Прав е бил Дарвин. Всички видове имат нещо общо. А ние - още по-общо.

За скромните ми 6-месечни наблюдения, наистина не се става лесно Човек. Само за половин година той минава през няколко фази, които са били обект на много трудове. А те от своя страна заливат книжарниците и ни карат да ги купуваме, благодарение на примамливите си заглавия.

Реших да пренебрегна умората и недоспиването и да изброя тези, на които станах свидетел. Като си запазвам авторското право, защото не се знае, нали...

ГЛАВА ПЪРВА - ФАЗА КАРТОФ

Това е първият период в развитието на човека. Запознаваш се с него и го изследваш точно така, както като дете си изследвал поповите лъжички в някоя голяма локва. С интерес се питаш как от това ще стане жаба (в случая човек)?!
Реално не е нищо по-различно от картоф. Който от време на време реве. Но някак тихо и не толкова дразнещо.
Нужди минимални: Ядене, спане, чист задник.

ГЛАВА ВТОРА - ФАЗА КЪРЛЕЖ
На около месец-два, картофът бързо се превръща в кърлеж. Постоянно те търси, а ако го кърмиш се впива в теб и не те пуска, докато не те разрани, не ти избият сълзи и не го отлепиш от теб с въртящи движения в опит да се освободиш от вакума без много болка. Мазането на задника с олио за по-бързо отлепване тук не помага. Разбираш за какво може да послужи малкия ти пръст, стига да има добра опорна точка.
Нужди минимални: Ядене, спане, чист задник.

ГЛАВА ТРЕТА - ФАЗА МРАКОБЕС

Това е периодът с колики. Той може да е кратък, а може и да е безкрайно дълъг. Тогава си даваш сметка, че това, дето ти е в ръцете, може да е била голяма грешка. За да не реве трябва да е постоянно гушнато. Ходи ти се до тоалетна?! Стискала си 4 часа - ще постискаш още час и половина, докато заспи. После ще имаш цеееели 30-40 минути, в които да свършиш всички задачи за деня. Нищо, че е 3 през нощта. Разчиташ, че съседите спят дълбоко и няма да чуят прахосмукачката. Минават ти мисли дали да не го оставиш ревящо в количката в някое забутано ъгълче на парка и да си тръгнеш. Не го правиш. После се чудиш защо не си го направила.
Нужди: Ядене, спане, чист задник, много гушкане.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА - ФАЗА ЗЕЛЕНО ИВИЧЕСТО МЪТИЛО
Зеленото ивичесто мътило е паразит, който умело манипулира жертвата си. По същия начин в тази фаза на развитие, бебето, което все още не вижда по-далеч от носа си, успява така да извърти родителите си, че да му станат роби во век. Или, докато не се усетят.
Заради предната фаза и навика да е по-често в ръцете на родителите си, бебето във фаза "Зелено ивичесто мътило" симулира и реве без причина. Това може да доведе до заспиване само и единствено на ръце, на гърда или по някакъв друг удобен за бебето начин и крайно ангажиращ за родителите. Като се вземе предвид и теглото му, което по това време вече е най-малкото удвоено от това при раждане, нещата стават още по-сложни.
Излизането от този омагьосан кръг става труно. С малко повече рев. 
Нужди: ядене, спане, чист задник, задължителен ритуал преди заспиване. За да е по-лесно за всички. 

ГЛАВА ПЕТА - ФАЗА КОМОДСКИ ВАРАН
Тъкмо си мислиш, че си решил проблемите с коликите и трудното заспиване и от устата на бебето започват да се точат лиги. Фазата "Комодски варан" е една от най-тежките и най-продължителните фази в развитието на лапето в първите му година-две. Тогава, когато започват да никнат млечните зъби. Поведението е странно, като на тийнейджър. Докато реве започва да се смее или обратното. Бута всичко в устата, опитва се да разбие мита, че човек не може да налапа целия си юмрук и има нездравото желание да те захапе където те докопа.
 И макар да разчита само на някакви голи венци, ухапването може да е адкси болезнено. За щастие - не фатално, както при истинския варан. 
Заради продължителността на тази фаза при нея се наблюдават и други чудесни моменти на развитие. Като разкриването на ефекта на огледалото или откриването на краката като най-забавната играчка на света. Сядането, лазенето, ходенето и първите думи също са в тази фаза.
Нужди: ядене, спане, чист задник, чисти ръце, много дъвкалки, термометър, поне 300 лигавника, рецепти за захранване, бънджи, проходилкa, търпение и много любов. 

От известно време нашия келеш е във фаза "Комодски варан". Предстоят ни много смях, ревове, недоспиване, много "първи моменти" и приключения. И всичко това с хавлиена кърпа под ръка. За попиване на лигите и евентуално - за нелегално качване на кораб на Вогоните.

Ако положението стане крайно нетърпимо...

сряда, август 24, 2016

Експериментът 034164

Нарочно изчаках да мине някой-друг месец, за да съм сигурна, че хормоните ми ще се наредят и няма да пиша "емоционален" пост, а такъв, в който да струи само обективна благодарност.

А такава заслужават много хора.

Най-вече тези, които ме преведоха буквално за ръка през тежкия път на раждането късно вечерта на 17 май 2016 г.

Експеримент е интересна дума. Иска да каже, че някой си е казал: "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа".

И аз си го казах преди почти година, когато разбрах, че съм бременна. Като освен  "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа" добавих и: "В крайна сметка какво може да се обърка? Няма да съм първата, нито последната, която ще забременее и роди. А и нали си плащам здравните осигуровки - поне да видим за какво го правя!". 

С тази мисъл поех към кварталната поликлиника и се записах за "проследяване на бременността" при най-спокойната и леко мързелива АГ. Всичко вървеше добре първите месеци. Но след това започнах да се надувам като риба балон. Ядях само салати и нискокалорични храни без да се тъпча, но качвах по кило на час. След като краката ми започнаха да приличат на такива на баскетболист си дадох сметка, че нещо не е в ред.

- Задържам вода, погледнете как са ми се подули краката. (казах един ден на една от консултациите)
- Нищо ти няма - всички задържат. Мериш ли си кръвното?
- Не, нямам апарат за кръвно.

Следваше опипване на зоната около глезените и изпращане по живо по здраво.
И така останалите 6-7 консултации, като на последната ми казаха: 

- Няма как да ти измерим кръвното. Нямаме апарат...

На 17 май, около 4 часа сутринта, когато вече не можех да ставам от леглото без помощта на кран и от месец не можех да си измия задника като хората - най-накрая дойде МОМЕНТЪТ.

Нищо притеснително. Без болка, но с неудобството на изтичащите води.

Около 7:30 ч. изведох кучето на разходка, водите продължаваха да текат, но болката не се усилваше. Към 9:30 ч. Младежът се обади от работата:
- Да идвам ли? Аз тук приключвам вече и мога да тръгна почти веднага.
- Ами, ако искаш - ела, но не бързай. Те водите могат да си текат още едно денонощие... 

След 20 минути той се прибра и видимо нервен започна да настоява да ме води в болницата. А аз не бързах. Знаех, че имам още много време и не ми се стоеше в болница...

А тя, Болницата... 

За разлика от повечето жени в София, които се втурват към големите АГ болници и изсипват торби с пари за избор на лекар и екип, аз реших друго.

Избрах да раждам във Втора градска болница, за чието родилно отделение ме информира личната лекарка. Имаше и повече положителни, отколкото отрицателни коментари в мрежата. Отидох и на "Ден на отворените врати", като хванах момента на пренареждане на отделението. По някаква причина някой беше решил, че родилното им е твърде голямо и трябва да се намали.

Направи ми впечатление, че е много тихо, спокойно и най-вече ЧИСТО. След посещението вече нямах колебания. Там ще е!

И не сбърках.

Приеха ме около 10 и нещо сутринта. И за близо 6-те дни престой не чух от никого една лоша дума. Наистина! Дори санитарките (чиято работа не е никак приятна) се отнасяха с мен като с бял човек. До късния следобед контракциите бяха твърде слаби. Решиха да ги предизвикат с окситоцин. Лекаря от първия екип, който ме прие сутринта (Съжалявам, че не запомних името му!), минаваше край мен. Аз му се усмихвах, а той ми казваше:

- Щом ми се усмихваш, значи още няма работа за мен. Като започнеш да ме мразиш - тогава ще е по-добре.

Но смяната му мина и така и не успях да го намразя. :)

При идването на нощната смяна и след намесата на окситоцина болките започнаха да се усилват. Не бях подготвена за тях и никакви дихателни упражнения, или въображаемата картинка на Младежа с Рошка, които се разхождат на Витоша не успяваха да ме разсеят... 

Водите изтичаха, разкритието беше никакво, дори малко помогнаха за това с външна намеса, но лапето нещеше и нещеше да помага в общата задача.

През цялото това време и акушерките и д-р Якуб бяха до мен. Говореха ми кротко, благо и се отнасяха с мен така, както би трябвало да се отнасят към всяка родилка - с разбиране и търпение.

Привечер започнаха да се суетят. Говориха и по телефона с някого за моята ситуация.

Около 21:00 часа д-р Якуб дойде при мен, видимо притеснен. Повдигна леко очилата си, прегледа ме отново и каза:

- Може да се наложи секцио. Имаш ли нещо против?

Сигурна съм, че е видял силното облекчение във физиономията ми в момента, в който отговорих:

- Щом се налага - няма проблем.

Минути по-късно дойде анестезиоложката. Едра жена, с груб и нетърпящ възражения глас, но със страхотно чувство за хумор и изключително лека ръка. Толкова лека, че дори не разбрах кога ми прасна упойката в гръбнака. :)

През цялото време на операцията тя се шегуваше с мен, а аз, под упойка и вече без никакви болки, бях готова дори и една ракия да изпия с нея на маса. :)

Всичко приключи изключително бързо. Опитвах се да съм максимално полезна през цялото време и правех всичко, което ми се кажеше (до колкото можех, де). 


Така, в 21:55 ч. на бял свят се появи бебе Теодор - главен виновник за наложилото се секцио. Просто беше решил да се оплете стабилно в пъпната връв. А това го е спирало да излиза като всички нормални бебета. :)

От тогава до сега минаха малко повече от 3 месеца. Но никога няма да забравя как акушерките ме държаха за ръка в трудните моменти, как д-р Якуб ми говореше тихо, спокойно и благо и как 3 дни по-късно, когато отново бяха на смяна, плаках от благодарност, че съм попаднала точно на тях в този важен момент.

Заради тях пиша и този пост. За да им благодаря отново за човешкото отношение в безкрайно сбърканата и крайно нехуманна здравна система у нас. И макар да не запомних имената им, ще помня лицата и усмивките им винаги.

Защото с тяхна помощ днес се радваме на едно от малкото наречени от Красита преди време "бебе еднорог".   


  

четвъртък, февруари 26, 2015

CB4081AB*

Ако съм прихванала нещо от съжителството ми с куче, то е чувството за справедливост. На прибиране от работа, спрях на паркинга на близък магазин, за да взема набързо малко плодове. На входа виждам, че от сребрист Сеат, спрял на място за инвалиди излиза едно здраво и право подобие на човек от женски пол с тежък грим и вид на евтина куртизанка.

- Извинете, но не виждам да сте инвалид. Защо не си преместите колата?
- ЗАЩООО?, отговаря перхидроленото чудо на мисълта
- Ами, защото сте спрели на място за инвалиди, а вие, очевидно, не сте такава.
- АЗ СЪМ САМО ЗА МАЛКО!
- Да, но заехте единственото свободно място за инвалиди. Ако сега някой такъв дойде - няма да има къде да спре!
Чудото измърмори още нещо под тоновете грим, докато падат малки люспички от фон дьо тена.
-Добре, ако толкова много ви харесва да взимате местата на инвалидите - вземете и някой от недъзите им, отговорих вече разтреперена от сблъсъка ми с булката.

Много се надявах перхидроленото чудо на мисълта да се засегне от клетвата ми и да се върне и да си премести колата. Вместо това то влезе спокойно в магазина, взе си количка и започна да сурка пети по мръсните плочки.

За зла беда отново се сблъсках с нея между рафтовете и измърморих разминавайки се, че нищо нямаше да ѝ се случи, ако си беше преместила колата на 3 метра в страни.
-ТИ ОТ КЪДЕ ЗНАЕШ, ЧЕ НЯМАМ ПРОТЕЗА НА КРАКЪ?, опулено ми отговори чудото  докато броката от клепачите падаше по изпитите бузи.

Това допълнително ме потресе. Видно беше, че няма протеза на крака си, но очевидно някой е забравил да сложи такава под перхидроления скалп.

Реших да помоля охраната да обръщат внимание кой спира на тези единствени 3 места за инвалиди пред магазина.

-Ама ние не сме за това, миличка, отговориха вкупом двамата охранители на пенсионна възраст. -Знаем, че то сега и по телевизията много говорят за това, ама не можем нищо да им кажем. То полицията трябва!

Това наистина ме изкара от кожа!

Значи, на всеки магазин да назначим по един полицай, който да варди душевните инвалиди да не спират на местата за хората в неравностойно положение? Така ли?

Случая не е единствен. Всеки път, когато видя подобна постъпка, заради лошото си възпитание правя забележка. И всеки път хората се връщат и местят колите си. Но не и днес. Днес се сблъсках в стена! Стена омазана в 4 тона грим и 2 цистерни перхидрол.

Яд ме е, че в този момент нямах нито един от ТЕЗИ стикери. Иначе нямаше да ѝ се размине! Честно!

------------------------------------------------------------------------------------------
*Заглавието отговаря на регистрационния номер на сребристия Сеат, в който се вози моето чудо. Дано поне не си е купило книжката...