сряда, август 24, 2016

Експериментът 034164

Нарочно изчаках да мине някой-друг месец, за да съм сигурна, че хормоните ми ще се наредят и няма да пиша "емоционален" пост, а такъв, в който да струи само обективна благодарност.

А такава заслужават много хора.

Най-вече тези, които ме преведоха буквално за ръка през тежкия път на раждането късно вечерта на 17 май 2016 г.

Експеримент е интересна дума. Иска да каже, че някой си е казал: "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа".

И аз си го казах преди почти година, когато разбрах, че съм бременна. Като освен  "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа" добавих и: "В крайна сметка какво може да се обърка? Няма да съм първата, нито последната, която ще забременее и роди. А и нали си плащам здравните осигуровки - поне да видим за какво го правя!". 

С тази мисъл поех към кварталната поликлиника и се записах за "проследяване на бременността" при най-спокойната и леко мързелива АГ. Всичко вървеше добре първите месеци. Но след това започнах да се надувам като риба балон. Ядях само салати и нискокалорични храни без да се тъпча, но качвах по кило на час. След като краката ми започнаха да приличат на такива на баскетболист си дадох сметка, че нещо не е в ред.

- Задържам вода, погледнете как са ми се подули краката. (казах един ден на една от консултациите)
- Нищо ти няма - всички задържат. Мериш ли си кръвното?
- Не, нямам апарат за кръвно.

Следваше опипване на зоната около глезените и изпращане по живо по здраво.
И така останалите 6-7 консултации, като на последната ми казаха: 

- Няма как да ти измерим кръвното. Нямаме апарат...

На 17 май, около 4 часа сутринта, когато вече не можех да ставам от леглото без помощта на кран и от месец не можех да си измия задника като хората - най-накрая дойде МОМЕНТЪТ.

Нищо притеснително. Без болка, но с неудобството на изтичащите води.

Около 7:30 ч. изведох кучето на разходка, водите продължаваха да текат, но болката не се усилваше. Към 9:30 ч. Младежът се обади от работата:
- Да идвам ли? Аз тук приключвам вече и мога да тръгна почти веднага.
- Ами, ако искаш - ела, но не бързай. Те водите могат да си текат още едно денонощие... 

След 20 минути той се прибра и видимо нервен започна да настоява да ме води в болницата. А аз не бързах. Знаех, че имам още много време и не ми се стоеше в болница...

А тя, Болницата... 

За разлика от повечето жени в София, които се втурват към големите АГ болници и изсипват торби с пари за избор на лекар и екип, аз реших друго.

Избрах да раждам във Втора градска болница, за чието родилно отделение ме информира личната лекарка. Имаше и повече положителни, отколкото отрицателни коментари в мрежата. Отидох и на "Ден на отворените врати", като хванах момента на пренареждане на отделението. По някаква причина някой беше решил, че родилното им е твърде голямо и трябва да се намали.

Направи ми впечатление, че е много тихо, спокойно и най-вече ЧИСТО. След посещението вече нямах колебания. Там ще е!

И не сбърках.

Приеха ме около 10 и нещо сутринта. И за близо 6-те дни престой не чух от никого една лоша дума. Наистина! Дори санитарките (чиято работа не е никак приятна) се отнасяха с мен като с бял човек. До късния следобед контракциите бяха твърде слаби. Решиха да ги предизвикат с окситоцин. Лекаря от първия екип, който ме прие сутринта (Съжалявам, че не запомних името му!), минаваше край мен. Аз му се усмихвах, а той ми казваше:

- Щом ми се усмихваш, значи още няма работа за мен. Като започнеш да ме мразиш - тогава ще е по-добре.

Но смяната му мина и така и не успях да го намразя. :)

При идването на нощната смяна и след намесата на окситоцина болките започнаха да се усилват. Не бях подготвена за тях и никакви дихателни упражнения, или въображаемата картинка на Младежа с Рошка, които се разхождат на Витоша не успяваха да ме разсеят... 

Водите изтичаха, разкритието беше никакво, дори малко помогнаха за това с външна намеса, но лапето нещеше и нещеше да помага в общата задача.

През цялото това време и акушерките и д-р Якуб бяха до мен. Говореха ми кротко, благо и се отнасяха с мен така, както би трябвало да се отнасят към всяка родилка - с разбиране и търпение.

Привечер започнаха да се суетят. Говориха и по телефона с някого за моята ситуация.

Около 21:00 часа д-р Якуб дойде при мен, видимо притеснен. Повдигна леко очилата си, прегледа ме отново и каза:

- Може да се наложи секцио. Имаш ли нещо против?

Сигурна съм, че е видял силното облекчение във физиономията ми в момента, в който отговорих:

- Щом се налага - няма проблем.

Минути по-късно дойде анестезиоложката. Едра жена, с груб и нетърпящ възражения глас, но със страхотно чувство за хумор и изключително лека ръка. Толкова лека, че дори не разбрах кога ми прасна упойката в гръбнака. :)

През цялото време на операцията тя се шегуваше с мен, а аз, под упойка и вече без никакви болки, бях готова дори и една ракия да изпия с нея на маса. :)

Всичко приключи изключително бързо. Опитвах се да съм максимално полезна през цялото време и правех всичко, което ми се кажеше (до колкото можех, де). 


Така, в 21:55 ч. на бял свят се появи бебе Теодор - главен виновник за наложилото се секцио. Просто беше решил да се оплете стабилно в пъпната връв. А това го е спирало да излиза като всички нормални бебета. :)

От тогава до сега минаха малко повече от 3 месеца. Но никога няма да забравя как акушерките ме държаха за ръка в трудните моменти, как д-р Якуб ми говореше тихо, спокойно и благо и как 3 дни по-късно, когато отново бяха на смяна, плаках от благодарност, че съм попаднала точно на тях в този важен момент.

Заради тях пиша и този пост. За да им благодаря отново за човешкото отношение в безкрайно сбърканата и крайно нехуманна здравна система у нас. И макар да не запомних имената им, ще помня лицата и усмивките им винаги.

Защото с тяхна помощ днес се радваме на едно от малкото наречени от Красита преди време "бебе еднорог".   


  

четвъртък, февруари 26, 2015

CB4081AB*

Ако съм прихванала нещо от съжителството ми с куче, то е чувството за справедливост. На прибиране от работа, спрях на паркинга на близък магазин, за да взема набързо малко плодове. На входа виждам, че от сребрист Сеат, спрял на място за инвалиди излиза едно здраво и право подобие на човек от женски пол с тежък грим и вид на евтина куртизанка.

- Извинете, но не виждам да сте инвалид. Защо не си преместите колата?
- ЗАЩООО?, отговаря перхидроленото чудо на мисълта
- Ами, защото сте спрели на място за инвалиди, а вие, очевидно, не сте такава.
- АЗ СЪМ САМО ЗА МАЛКО!
- Да, но заехте единственото свободно място за инвалиди. Ако сега някой такъв дойде - няма да има къде да спре!
Чудото измърмори още нещо под тоновете грим, докато падат малки люспички от фон дьо тена.
-Добре, ако толкова много ви харесва да взимате местата на инвалидите - вземете и някой от недъзите им, отговорих вече разтреперена от сблъсъка ми с булката.

Много се надявах перхидроленото чудо на мисълта да се засегне от клетвата ми и да се върне и да си премести колата. Вместо това то влезе спокойно в магазина, взе си количка и започна да сурка пети по мръсните плочки.

За зла беда отново се сблъсках с нея между рафтовете и измърморих разминавайки се, че нищо нямаше да ѝ се случи, ако си беше преместила колата на 3 метра в страни.
-ТИ ОТ КЪДЕ ЗНАЕШ, ЧЕ НЯМАМ ПРОТЕЗА НА КРАКЪ?, опулено ми отговори чудото  докато броката от клепачите падаше по изпитите бузи.

Това допълнително ме потресе. Видно беше, че няма протеза на крака си, но очевидно някой е забравил да сложи такава под перхидроления скалп.

Реших да помоля охраната да обръщат внимание кой спира на тези единствени 3 места за инвалиди пред магазина.

-Ама ние не сме за това, миличка, отговориха вкупом двамата охранители на пенсионна възраст. -Знаем, че то сега и по телевизията много говорят за това, ама не можем нищо да им кажем. То полицията трябва!

Това наистина ме изкара от кожа!

Значи, на всеки магазин да назначим по един полицай, който да варди душевните инвалиди да не спират на местата за хората в неравностойно положение? Така ли?

Случая не е единствен. Всеки път, когато видя подобна постъпка, заради лошото си възпитание правя забележка. И всеки път хората се връщат и местят колите си. Но не и днес. Днес се сблъсках в стена! Стена омазана в 4 тона грим и 2 цистерни перхидрол.

Яд ме е, че в този момент нямах нито един от ТЕЗИ стикери. Иначе нямаше да ѝ се размине! Честно!

------------------------------------------------------------------------------------------
*Заглавието отговаря на регистрационния номер на сребристия Сеат, в който се вози моето чудо. Дано поне не си е купило книжката...



сряда, септември 03, 2014

Любимите ми персонажи в парка

От няколко месеца всяка сутрин се разхождам поне по 1 час в близкия парк с кучето. Оказа се, че не само ние двете (с Рошка) сме толкова редовни - без значение дали е топло, студено или вали. 

Имам няколко любими персонажа, които срещам ежедневно и за които започнах дори да си измислям истории, ако не ги срещна.

Един от тези герои е бабата с бастунчето, която всяка сутрин се включва в паневритмията на дъновистите. Тя е страхотна! Винаги е усмихната, а когато дойде време за упражненията - хвърля бастунчето и заедно с него - поне 40 години от живота си. Променя се и започва да се държи като прима балерина.

Групата от симпатични дядовци в костюми също ми е много любима. Засичам ги почти всяка сутрин, когато се събират и правят дълга разходка коментирайки годините си в казармата, политиката, уличното куче, което са кръстили Мими и което ги следва постоянно с весел размах на опашката, и какво ли още не! Те също в повечето случаи са усмихнати, а когато имам възможност подслушвам разговорите им с небрежна физиономия.

Дългокосият слаб мъж, който ходи бос. Той също е интересен образ. Изглежда малко мистериозен, понякога се усмихва, когато се разминаваме, а аз всеки ден измислям нова теория за желанието му да ходи бос.

Момчето с куфара. Някой ще го нарече клошар, но май не е точно такъв. Въпреки, че всяка сутрин се разхожда в парка с огромен пътнически куфар (най-вероятно пълен с негови вещи), той винаги изглежда чист и добре облечен. Понякога задява младите девойки (предимно ученички), но го прави учтиво, възпитано и с усмивка. Има дни, в които виждам само куфара и такива, в които и той и притежателят му седят на някоя пейка. Тази сутрин дори го видях до едно от езерата с патици. Ядеше хляб и от време на време подхвърляше на десетките гълъби, които го бяха наобиколили. Приличаше по-скоро на прегладнял турист и ако не го виждах често с този куфар, щях да предположа, че е такъв.

И като споменах за гълъбите... Преди време (макар и за кратко) имаше една жена... Най-вероятно мюсюлманка (винаги ходеше с копринена забрадка и май не беше българка), която всяка сутрин идваше на същото това място с един хляб в ръка, за да нахрани същите тези гълъби. Толкова бяха свикнали с нея, че още като я видеха да се задава по алеята - пикираха над главата й, сякаш я пазят от нещо много страшно.  Ежедневната й поява в парка беше изненада за мен. Както и мистериозното й изчезване месец по-късно. Това беше в най-тежкия период на бежанските вълни от Сирия и предположих, че е сирийка... Жалко, че не я виждам вече. Изглеждаше крехка и имаше много грациозни движения. Определено ще ми липсва...

И накрая, но не на последно място - елегантният дядо на преклонна възраст, който поздравява всяка жена в парка. Той е бисерът сред любимците ми! Винаги тръгва от единия край на парка и стига до другия. Ходи бавно, но без помощни средства и когато види добре облечена жена на средна възраст или младо момиче - вдига едната си ръка и поздравява с ведрото "Добро утро", а на лицето му се изписва благата усмивка, каквато само възрастните хора имат. Необичайно висок с бляскав поглед, винаги ме кара да се усмихвам. С течение на времето си станахме почти близки и всеки път, когато се срещнем се питaма:
- Как сте?!
- Добре, благодаря. 
- Хубав ден!
- Хубав ден и на вас!


Утре отново се надявам да ги видя. Всички! Или поне част от тях. Все така в добро здраве и все така усмихнати!