четвъртък, октомври 01, 2020

Петъчно hate ревю #1


ПРЕДГОВОР:

Ситуацията със SARS-COV2 (COVID-19 или просто коронавируса)  е излязла толкова извън контрол, че всички в последните месеци изплискаха легените. Дори и аз, след като стоя в 12 през нощта и съживявам блога си! 

За бъдещето на планетата не мога да говоря, но бъдещето на музиката никак не е розово след обявяването на пандемията. Всички писаха песни за маските, за заключването по домовете и за онези юнаци, дето пееха по терасите по едно време. Чудно ми е как още няма веган дует на Дони и Нети в подкрепа на възобновените брифинги и грухтящия мопс на генерал Мутафчийски под съпровода на ръкопляскания точно в 21:00 ч.!   
Плодовете на всичко това най-вероятно ще жънем около Коледа, когато са и най-големите музикални продажби, но се почва буквално още от последната седмица на септември 2020!


И така, време е за Петъчно hate ревю, което ще се опитам да правя когато мога и когато много ме ядосат. А днес е точно такъв ден! 
 

Не е истина какъв шит е музиката тази седмица!
- Bon Jovi издават албум - сингълът Do What You Can е брутално кънтри дъно!
- Mariah Carey издава албум с неиздавани боклуци. Out Here On My Own изобщо не е трябвало да се издава, ама ето я на - сингъл и тя!
- И Lana Del Rey издава албум! Разказва приказки от 1001 нощ и нито нота в него!
- Groove Armada и те издават албум, но първият сингъл  Get Out On The Dancefloor е толкова неубедителен, че дори присъствието на Empire of the Sun и Sophie Ellis-Bextor не могат да я спасят. 

Е как после BlackPink и BTS да не са на първите места в класациите?!

п.с. ето ви и нещо за десерт - Gorillaz & Elton John!


понеделник, ноември 21, 2016

Размисли за произхода на видовете. Или за поне един от тях.


ПОСВЕЩЕНИЕ:
Не може,
не трябва детето

със пръстче, с ръката
да бърка в устата.

ПРЕДГОВОР:
Прав е бил Дарвин. Всички видове имат нещо общо. А ние - още по-общо.

За скромните ми 6-месечни наблюдения, наистина не се става лесно Човек. Само за половин година той минава през няколко фази, които са били обект на много трудове. А те от своя страна заливат книжарниците и ни карат да ги купуваме, благодарение на примамливите си заглавия.

Реших да пренебрегна умората и недоспиването и да изброя тези, на които станах свидетел. Като си запазвам авторското право, защото не се знае, нали...

ГЛАВА ПЪРВА - ФАЗА КАРТОФ

Това е първият период в развитието на човека. Запознаваш се с него и го изследваш точно така, както като дете си изследвал поповите лъжички в някоя голяма локва. С интерес се питаш как от това ще стане жаба (в случая човек)?!
Реално не е нищо по-различно от картоф. Който от време на време реве. Но някак тихо и не толкова дразнещо.
Нужди минимални: Ядене, спане, чист задник.

ГЛАВА ВТОРА - ФАЗА КЪРЛЕЖ
На около месец-два, картофът бързо се превръща в кърлеж. Постоянно те търси, а ако го кърмиш се впива в теб и не те пуска, докато не те разрани, не ти избият сълзи и не го отлепиш от теб с въртящи движения в опит да се освободиш от вакума без много болка. Мазането на задника с олио за по-бързо отлепване тук не помага. Разбираш за какво може да послужи малкия ти пръст, стига да има добра опорна точка.
Нужди минимални: Ядене, спане, чист задник.

ГЛАВА ТРЕТА - ФАЗА МРАКОБЕС

Това е периодът с колики. Той може да е кратък, а може и да е безкрайно дълъг. Тогава си даваш сметка, че това, дето ти е в ръцете, може да е била голяма грешка. За да не реве трябва да е постоянно гушнато. Ходи ти се до тоалетна?! Стискала си 4 часа - ще постискаш още час и половина, докато заспи. После ще имаш цеееели 30-40 минути, в които да свършиш всички задачи за деня. Нищо, че е 3 през нощта. Разчиташ, че съседите спят дълбоко и няма да чуят прахосмукачката. Минават ти мисли дали да не го оставиш ревящо в количката в някое забутано ъгълче на парка и да си тръгнеш. Не го правиш. После се чудиш защо не си го направила.
Нужди: Ядене, спане, чист задник, много гушкане.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА - ФАЗА ЗЕЛЕНО ИВИЧЕСТО МЪТИЛО
Зеленото ивичесто мътило е паразит, който умело манипулира жертвата си. По същия начин в тази фаза на развитие, бебето, което все още не вижда по-далеч от носа си, успява така да извърти родителите си, че да му станат роби во век. Или, докато не се усетят.
Заради предната фаза и навика да е по-често в ръцете на родителите си, бебето във фаза "Зелено ивичесто мътило" симулира и реве без причина. Това може да доведе до заспиване само и единствено на ръце, на гърда или по някакъв друг удобен за бебето начин и крайно ангажиращ за родителите. Като се вземе предвид и теглото му, което по това време вече е най-малкото удвоено от това при раждане, нещата стават още по-сложни.
Излизането от този омагьосан кръг става труно. С малко повече рев. 
Нужди: ядене, спане, чист задник, задължителен ритуал преди заспиване. За да е по-лесно за всички. 

ГЛАВА ПЕТА - ФАЗА КОМОДСКИ ВАРАН
Тъкмо си мислиш, че си решил проблемите с коликите и трудното заспиване и от устата на бебето започват да се точат лиги. Фазата "Комодски варан" е една от най-тежките и най-продължителните фази в развитието на лапето в първите му година-две. Тогава, когато започват да никнат млечните зъби. Поведението е странно, като на тийнейджър. Докато реве започва да се смее или обратното. Бута всичко в устата, опитва се да разбие мита, че човек не може да налапа целия си юмрук и има нездравото желание да те захапе където те докопа.
 И макар да разчита само на някакви голи венци, ухапването може да е адкси болезнено. За щастие - не фатално, както при истинския варан. 
Заради продължителността на тази фаза при нея се наблюдават и други чудесни моменти на развитие. Като разкриването на ефекта на огледалото или откриването на краката като най-забавната играчка на света. Сядането, лазенето, ходенето и първите думи също са в тази фаза.
Нужди: ядене, спане, чист задник, чисти ръце, много дъвкалки, термометър, поне 300 лигавника, рецепти за захранване, бънджи, проходилкa, търпение и много любов. 

От известно време нашия келеш е във фаза "Комодски варан". Предстоят ни много смях, ревове, недоспиване, много "първи моменти" и приключения. И всичко това с хавлиена кърпа под ръка. За попиване на лигите и евентуално - за нелегално качване на кораб на Вогоните.

Ако положението стане крайно нетърпимо...

сряда, август 24, 2016

Експериментът 034164

Нарочно изчаках да мине някой-друг месец, за да съм сигурна, че хормоните ми ще се наредят и няма да пиша "емоционален" пост, а такъв, в който да струи само обективна благодарност.

А такава заслужават много хора.

Най-вече тези, които ме преведоха буквално за ръка през тежкия път на раждането късно вечерта на 17 май 2016 г.

Експеримент е интересна дума. Иска да каже, че някой си е казал: "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа".

И аз си го казах преди почти година, когато разбрах, че съм бременна. Като освен  "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа" добавих и: "В крайна сметка какво може да се обърка? Няма да съм първата, нито последната, която ще забременее и роди. А и нали си плащам здравните осигуровки - поне да видим за какво го правя!". 

С тази мисъл поех към кварталната поликлиника и се записах за "проследяване на бременността" при най-спокойната и леко мързелива АГ. Всичко вървеше добре първите месеци. Но след това започнах да се надувам като риба балон. Ядях само салати и нискокалорични храни без да се тъпча, но качвах по кило на час. След като краката ми започнаха да приличат на такива на баскетболист си дадох сметка, че нещо не е в ред.

- Задържам вода, погледнете как са ми се подули краката. (казах един ден на една от консултациите)
- Нищо ти няма - всички задържат. Мериш ли си кръвното?
- Не, нямам апарат за кръвно.

Следваше опипване на зоната около глезените и изпращане по живо по здраво.
И така останалите 6-7 консултации, като на последната ми казаха: 

- Няма как да ти измерим кръвното. Нямаме апарат...

На 17 май, около 4 часа сутринта, когато вече не можех да ставам от леглото без помощта на кран и от месец не можех да си измия задника като хората - най-накрая дойде МОМЕНТЪТ.

Нищо притеснително. Без болка, но с неудобството на изтичащите води.

Около 7:30 ч. изведох кучето на разходка, водите продължаваха да текат, но болката не се усилваше. Към 9:30 ч. Младежът се обади от работата:
- Да идвам ли? Аз тук приключвам вече и мога да тръгна почти веднага.
- Ами, ако искаш - ела, но не бързай. Те водите могат да си текат още едно денонощие... 

След 20 минути той се прибра и видимо нервен започна да настоява да ме води в болницата. А аз не бързах. Знаех, че имам още много време и не ми се стоеше в болница...

А тя, Болницата... 

За разлика от повечето жени в София, които се втурват към големите АГ болници и изсипват торби с пари за избор на лекар и екип, аз реших друго.

Избрах да раждам във Втора градска болница, за чието родилно отделение ме информира личната лекарка. Имаше и повече положителни, отколкото отрицателни коментари в мрежата. Отидох и на "Ден на отворените врати", като хванах момента на пренареждане на отделението. По някаква причина някой беше решил, че родилното им е твърде голямо и трябва да се намали.

Направи ми впечатление, че е много тихо, спокойно и най-вече ЧИСТО. След посещението вече нямах колебания. Там ще е!

И не сбърках.

Приеха ме около 10 и нещо сутринта. И за близо 6-те дни престой не чух от никого една лоша дума. Наистина! Дори санитарките (чиято работа не е никак приятна) се отнасяха с мен като с бял човек. До късния следобед контракциите бяха твърде слаби. Решиха да ги предизвикат с окситоцин. Лекаря от първия екип, който ме прие сутринта (Съжалявам, че не запомних името му!), минаваше край мен. Аз му се усмихвах, а той ми казваше:

- Щом ми се усмихваш, значи още няма работа за мен. Като започнеш да ме мразиш - тогава ще е по-добре.

Но смяната му мина и така и не успях да го намразя. :)

При идването на нощната смяна и след намесата на окситоцина болките започнаха да се усилват. Не бях подготвена за тях и никакви дихателни упражнения, или въображаемата картинка на Младежа с Рошка, които се разхождат на Витоша не успяваха да ме разсеят... 

Водите изтичаха, разкритието беше никакво, дори малко помогнаха за това с външна намеса, но лапето нещеше и нещеше да помага в общата задача.

През цялото това време и акушерките и д-р Якуб бяха до мен. Говореха ми кротко, благо и се отнасяха с мен така, както би трябвало да се отнасят към всяка родилка - с разбиране и търпение.

Привечер започнаха да се суетят. Говориха и по телефона с някого за моята ситуация.

Около 21:00 часа д-р Якуб дойде при мен, видимо притеснен. Повдигна леко очилата си, прегледа ме отново и каза:

- Може да се наложи секцио. Имаш ли нещо против?

Сигурна съм, че е видял силното облекчение във физиономията ми в момента, в който отговорих:

- Щом се налага - няма проблем.

Минути по-късно дойде анестезиоложката. Едра жена, с груб и нетърпящ възражения глас, но със страхотно чувство за хумор и изключително лека ръка. Толкова лека, че дори не разбрах кога ми прасна упойката в гръбнака. :)

През цялото време на операцията тя се шегуваше с мен, а аз, под упойка и вече без никакви болки, бях готова дори и една ракия да изпия с нея на маса. :)

Всичко приключи изключително бързо. Опитвах се да съм максимално полезна през цялото време и правех всичко, което ми се кажеше (до колкото можех, де). 


Така, в 21:55 ч. на бял свят се появи бебе Теодор - главен виновник за наложилото се секцио. Просто беше решил да се оплете стабилно в пъпната връв. А това го е спирало да излиза като всички нормални бебета. :)

От тогава до сега минаха малко повече от 3 месеца. Но никога няма да забравя как акушерките ме държаха за ръка в трудните моменти, как д-р Якуб ми говореше тихо, спокойно и благо и как 3 дни по-късно, когато отново бяха на смяна, плаках от благодарност, че съм попаднала точно на тях в този важен момент.

Заради тях пиша и този пост. За да им благодаря отново за човешкото отношение в безкрайно сбърканата и крайно нехуманна здравна система у нас. И макар да не запомних имената им, ще помня лицата и усмивките им винаги.

Защото с тяхна помощ днес се радваме на едно от малкото наречени от Красита преди време "бебе еднорог".