сряда, септември 03, 2014

Любимите ми персонажи в парка

От няколко месеца всяка сутрин се разхождам поне по 1 час в близкия парк с кучето. Оказа се, че не само ние двете (с Рошка) сме толкова редовни - без значение дали е топло, студено или вали. 

Имам няколко любими персонажа, които срещам ежедневно и за които започнах дори да си измислям истории, ако не ги срещна.

Един от тези герои е бабата с бастунчето, която всяка сутрин се включва в паневритмията на дъновистите. Тя е страхотна! Винаги е усмихната, а когато дойде време за упражненията - хвърля бастунчето и заедно с него - поне 40 години от живота си. Променя се и започва да се държи като прима балерина.

Групата от симпатични дядовци в костюми също ми е много любима. Засичам ги почти всяка сутрин, когато се събират и правят дълга разходка коментирайки годините си в казармата, политиката, уличното куче, което са кръстили Мими и което ги следва постоянно с весел размах на опашката, и какво ли още не! Те също в повечето случаи са усмихнати, а когато имам възможност подслушвам разговорите им с небрежна физиономия.

Дългокосият слаб мъж, който ходи бос. Той също е интересен образ. Изглежда малко мистериозен, понякога се усмихва, когато се разминаваме, а аз всеки ден измислям нова теория за желанието му да ходи бос.

Момчето с куфара. Някой ще го нарече клошар, но май не е точно такъв. Въпреки, че всяка сутрин се разхожда в парка с огромен пътнически куфар (най-вероятно пълен с негови вещи), той винаги изглежда чист и добре облечен. Понякога задява младите девойки (предимно ученички), но го прави учтиво, възпитано и с усмивка. Има дни, в които виждам само куфара и такива, в които и той и притежателят му седят на някоя пейка. Тази сутрин дори го видях до едно от езерата с патици. Ядеше хляб и от време на време подхвърляше на десетките гълъби, които го бяха наобиколили. Приличаше по-скоро на прегладнял турист и ако не го виждах често с този куфар, щях да предположа, че е такъв.

И като споменах за гълъбите... Преди време (макар и за кратко) имаше една жена... Най-вероятно мюсюлманка (винаги ходеше с копринена забрадка и май не беше българка), която всяка сутрин идваше на същото това място с един хляб в ръка, за да нахрани същите тези гълъби. Толкова бяха свикнали с нея, че още като я видеха да се задава по алеята - пикираха над главата й, сякаш я пазят от нещо много страшно.  Ежедневната й поява в парка беше изненада за мен. Както и мистериозното й изчезване месец по-късно. Това беше в най-тежкия период на бежанските вълни от Сирия и предположих, че е сирийка... Жалко, че не я виждам вече. Изглеждаше крехка и имаше много грациозни движения. Определено ще ми липсва...

И накрая, но не на последно място - елегантният дядо на преклонна възраст, който поздравява всяка жена в парка. Той е бисерът сред любимците ми! Винаги тръгва от единия край на парка и стига до другия. Ходи бавно, но без помощни средства и когато види добре облечена жена на средна възраст или младо момиче - вдига едната си ръка и поздравява с ведрото "Добро утро", а на лицето му се изписва благата усмивка, каквато само възрастните хора имат. Необичайно висок с бляскав поглед, винаги ме кара да се усмихвам. С течение на времето си станахме почти близки и всеки път, когато се срещнем се питaма:
- Как сте?!
- Добре, благодаря. 
- Хубав ден!
- Хубав ден и на вас!


Утре отново се надявам да ги видя. Всички! Или поне част от тях. Все така в добро здраве и все така усмихнати!  

 

петък, август 15, 2014

9 месеца по-късно

Не, не съм родила, спокойно! Просто толкова е времето, в което дори не съм влизала в блога си. Да си призная - доста време загубих, докато си спомня как да вляза. Правя го, защото ме сръчкаха, че не пиша. И макар да не съм сигурна, че имам кой-знае какво за казване - ето на! Тук съм!

Все пак в последно време ме вълнува тема, за която искам да говоря. Темата да живееш "на границата". 

Не съм пътувала много извън България. Дори в съседна Румъния не съм ходила, но в последните няколко години посетих по няколко пъти останалите ни съседки и си давам сметка, че е много лошо да си българин. Хем си на Балканите - хем не си. На границата си и си взел възможно най-лошото от двете страни.

Забързан, нервен и неудовлетворен като средностатистическия баш-европеец и псуващо пиянде без никакъв инстинкт за самосъхранение като изпаднал балканец. 

Не можеш да поддържаш чисто около себе си, като в Турция, например. Не можеш да се възползваш от Европата, като гърците. Вече не можеш да се веселиш - така, както го правят братята сърби.

Говориш за значимите постижения на Феликс Баумгартнер, но забравяш, че зад идеята за скок от "стратосферата" се крие българският парашутист Иван Трифонов.

Родното кино е като предъвкан американски екшън от 90-те, а по цял свят се радват на балканските филми. Ти поглъщаш индийски. 

Ходиш на народни танци "за отслабване", но дори не можеш да изброиш 5 значими народни изпълнители. Янка Рупкина или Валя Балканска пееше в космоса?!

Ядеш салата с манго, авокадо и аспержи, а краставиците се внасят от Испания.

Толкова си свикнал да ходиш по улиците (вместо по тротоарите), че когато колата набие рязко спирачки пред теб - точно преди да те прегази, поглеждаш с кървясал поглед шофьора, спасил живота ти току-що, и му теглиш една дълга и звучна, а после посягаш да му счупиш страничното огледало.

Пресичаш бавно, като на дефиле, на интервал от 4 секунди след предния на пешеходната пътека, за да ги научиш тия нагли шофьори да спират на зебрата. Без да мислиш, че може би пречиш на някого, 3 коли по-назад, който кара родилка с изтекли води към болницата.

Лошо е да си на границата между марковите парцалки и изконното балканско право да биеш жена си, че не е сготвила мусаката навреме за мача. Това те обърква. Не знаеш дали да пазаруваш в големия хипермаркет замразена риба от Китай или да отидеш на Женския пазар за ориз от арабите.

Уж си европеец, ама в Европа не те приемат като такъв. И ти не се приемаш като такъв, а да кажеш, че си балканец е срамно, бе! Ще се изложиш пред чужденците. И все пак им подаваш да опитат домашната ти ракия при всеки удобен случай.

Трудно е да си на границата и да искаш да си хем едното - хем другото, но да не можеш да си нито едно от двете. Все нещо не ти достига....

И така унесен в такива тежки мисли ходиш по улиците, а когато колата насреща рязко спре, за да не те бутне, поглеждаш шофьора с кървясъл поглед, теглиш му една сочна и звучна, хвърляш фаса на земята и добавяш гръмогласно: "Гледай къде караш, бе! Такива като теб в Европа лежат по затворите!"

Край.