сряда, септември 03, 2014

Любимите ми персонажи в парка

От няколко месеца всяка сутрин се разхождам поне по 1 час в близкия парк с кучето. Оказа се, че не само ние двете (с Рошка) сме толкова редовни - без значение дали е топло, студено или вали. 

Имам няколко любими персонажа, които срещам ежедневно и за които започнах дори да си измислям истории, ако не ги срещна.

Един от тези герои е бабата с бастунчето, която всяка сутрин се включва в паневритмията на дъновистите. Тя е страхотна! Винаги е усмихната, а когато дойде време за упражненията - хвърля бастунчето и заедно с него - поне 40 години от живота си. Променя се и започва да се държи като прима балерина.

Групата от симпатични дядовци в костюми също ми е много любима. Засичам ги почти всяка сутрин, когато се събират и правят дълга разходка коментирайки годините си в казармата, политиката, уличното куче, което са кръстили Мими и което ги следва постоянно с весел размах на опашката, и какво ли още не! Те също в повечето случаи са усмихнати, а когато имам възможност подслушвам разговорите им с небрежна физиономия.

Дългокосият слаб мъж, който ходи бос. Той също е интересен образ. Изглежда малко мистериозен, понякога се усмихва, когато се разминаваме, а аз всеки ден измислям нова теория за желанието му да ходи бос.

Момчето с куфара. Някой ще го нарече клошар, но май не е точно такъв. Въпреки, че всяка сутрин се разхожда в парка с огромен пътнически куфар (най-вероятно пълен с негови вещи), той винаги изглежда чист и добре облечен. Понякога задява младите девойки (предимно ученички), но го прави учтиво, възпитано и с усмивка. Има дни, в които виждам само куфара и такива, в които и той и притежателят му седят на някоя пейка. Тази сутрин дори го видях до едно от езерата с патици. Ядеше хляб и от време на време подхвърляше на десетките гълъби, които го бяха наобиколили. Приличаше по-скоро на прегладнял турист и ако не го виждах често с този куфар, щях да предположа, че е такъв.

И като споменах за гълъбите... Преди време (макар и за кратко) имаше една жена... Най-вероятно мюсюлманка (винаги ходеше с копринена забрадка и май не беше българка), която всяка сутрин идваше на същото това място с един хляб в ръка, за да нахрани същите тези гълъби. Толкова бяха свикнали с нея, че още като я видеха да се задава по алеята - пикираха над главата й, сякаш я пазят от нещо много страшно.  Ежедневната й поява в парка беше изненада за мен. Както и мистериозното й изчезване месец по-късно. Това беше в най-тежкия период на бежанските вълни от Сирия и предположих, че е сирийка... Жалко, че не я виждам вече. Изглеждаше крехка и имаше много грациозни движения. Определено ще ми липсва...

И накрая, но не на последно място - елегантният дядо на преклонна възраст, който поздравява всяка жена в парка. Той е бисерът сред любимците ми! Винаги тръгва от единия край на парка и стига до другия. Ходи бавно, но без помощни средства и когато види добре облечена жена на средна възраст или младо момиче - вдига едната си ръка и поздравява с ведрото "Добро утро", а на лицето му се изписва благата усмивка, каквато само възрастните хора имат. Необичайно висок с бляскав поглед, винаги ме кара да се усмихвам. С течение на времето си станахме почти близки и всеки път, когато се срещнем се питaма:
- Как сте?!
- Добре, благодаря. 
- Хубав ден!
- Хубав ден и на вас!


Утре отново се надявам да ги видя. Всички! Или поне част от тях. Все така в добро здраве и все така усмихнати!  

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар