понеделник, ноември 16, 2009

Да си заключиш ума!


Когато е казано, че жена не трябва да се занимава с някои неща, съдбата й праща знаци.

Днес, с най-голямо удоволствие, на път за вечерните ми лекции реших да сменя проблемния първи бушон на Маргарита (Шкодата). Купувам аз нови предпазители (бушони) от бензиностанцията, в която заредих, продължавам към университета, намирам си място за паркиране и се почва!

Първо се усетих, че трябва да заема доста неестествена поза, за да виждам какво точно правя. След това схванах, че нямам необходимите инструменти. Накрая се сетих за пиличката за нокти!

Шат-шат, нинджа стайл и пилата вече се подбождаше, за да извадя бушончето. То отскочи и се скри под мокета(все пак говорим за автомобил, облицован в мокет, за да се чувстваш като у дома си).

Оказвам се в ситуация, в която нямам представа колко ампера е бушона, не мога да извадя стария, нямам мануал, но за сметка на това имам празно място и около 30-тина бушона, готови да го запълнят.

Следва - "обади се на приятел". Първо се сещам за Макс (един младеж от фен-клуба на Шкода)! Звъня му и му разказвам какво съм направила. Той, съвсем категорично ми казва - 15 А.

- Ама как 15! Не може да е 15! Имам бушони от по 5, 8, 16 и т.н.
- Ами 15 е, ама слагай смело 16.
- Сигурен ли си?
- Слагай, бе! Нямаш никакви проблеми.

Разколебана, звъня на младежа (винаги проверявам от втори източник), разказвам му какво съм сторила и с какво разполагам. И той ми каза, че няма проблеми да е 16 ампера. Трудно, но го поставих проклетия му бушон!

Проверих дали имам аварийни, светлина в купето и клаксон, и доволна и щастлива от живота, прибирам малката си дамска чантичка в "скрития багажник", взимам учебниците, натискам палеца на вратата, излизам, тряяяяяяяяяяяяяяяс.... И в този момент осъзнавам каква огромна глупост съм направила.

В дамската ми чанта останаха както всички документи, така и телефона + ключовете за Шкодата. Последните - на една връзка с тези от нас.

Прекрасно! Оказвам се в следваща и още по-опасна ситуация: без телефон, със заключена кола, в която се намират ключовете, и тъпото усещане, че съм изключително куха блондинка.

Това забавление ми костваше 1 загубен час, 4 лв. за такси, 20 лв. за ключар и още 8 лв. за резервен ключ.

Сега вече знаете как се сменя първи бушон в Шкода 120L.

p.s. Поради повишеният интерес относно Маргарита - ето я и нея:

понеделник, ноември 09, 2009

Ако кихнеш - труп си!


Понеже реално няма къде другаде да се оплача - правя го тук.

Искам официално да се оплача от т.нар. Свински грип, който уж е грип като грип, но не е свински.

Тази невидима заплаха, която витае във въздуха и накара стотици хиляди българи да сложат маски, и да станат поне за няколко дни нинджи, успя да ме смачка психически.

Пускам телевизора - свински грип. Пускам радиото - свински грип. Влизам в интернет - свински грип. От цялата тази истерия дори котките взеха да грухтят вкъщи.

По принцип се радвам на добро здраве. Хората, които ме познават почти не са ме виждали настинала. Това, обаче има и своите недостатъци. Още повече, ако решиш да настинеш по време на истерията, обхванала цял свят.

Събуждам се тази сутрин към 6 часа с леки болки в гърлото. При това - само от ляво. Носът ми... Да е запушен - не е! Да де, ама се поразтече.

Отивам в работата, споделям с колегите, че леко ме боли гърлото и от там като се почна една:

"Бягай от тука! Само, ако ме заразиш!"; "Стой по-далече от мен, че да не лепна нещо на детето."

До обяд бях принудена да дам 20 лв. за "Морска вода", Витамин С, Парацетамол и някакви неща с ужасен вкус за смучене, които облекчавали болките в гърлото.

Всяко мое "подсмрък" се отброяваше от колегите с позорна чертичка на стената. Принудих се да кихна 2-3 пъти незабележимо, но двете ми прокашляния (аз съм пушач от години и е нормално от време на време да кашлям) внесоха истинска паника сред колегите.

В ранния следобед диагнозата беше толкова ужасна, че изведнъж всички симптоми на A (H1N1) се появиха. Заболяха ме последователно главата и очите, след това ми се зави свят и, малко след като бях хапнала, внезапно загубих трудоспособност.

До 17 часа вече се чувствах не само като тежко болна, но и като престъпник. Колегите започнаха да ме отбягват и да ме гледат накриво. Само дето не построиха нова Берлинска стена около мен.

Предложиха ми любезно, ако утре отида на работа - да го направя с маска.

Дадоха ми още куп полезни съвети, които по-подхождаха на такива за оцеляване след нападение с атомна бомба.

Сега, седя вкъщи, пиша всичко това, ям салата с чесън, оплаквам съдбата си на болен, на когото последните му дни са преброени и не мога да повярвам, че успях да настина в най-неподходящия момент!

петък, октомври 30, 2009

5 неща, които премиерският Шут трябва да направи в следващите няколко дни!


Много избягвам политиката. Не обичам да говоря за това, защото често ме разбират погрешно. Но днес не се сдържах. Причината за това мое несдържане се крие в силните изяви на премиерският Шут.

Ето защо реших да му помогна в тежката задача, която му е отредена от Съдбата, а именно - да забавлява народа, оправдавайки собствената си некадърност.


1. Незабавно да се въведе акзиц върху бозата. В нея също има алкохол. А има ли алкохол - значи трябва да има и акциз. Той да е двоен, ако с бозата си купите и баничка.

2. Да се създаде нов данък - данък въздух. Парите от него да отиват в Здравната каса. Всеки, който диша въздух, неминуемо скоро ще има нужда от лечение. А всички знаем, че парите за здравеопазване никога не са стигали.

3. Да се свали тавана на пенсиите! Отново да го направи 200 лв. Така, от всеки пенсионер, който си е оставил здравето (в някои случаи и цели крайници) в мините и по корабите, в бюджета ще влизат поне по 230 лв. При това ежемесечно!

4. Всяка забременяла жена да плаща за грешката, че не е ползвала презерватив навреме. За първо дете сумата да е 50 лв., за второ 100, а ако дръзне да направи трето - 300. При настоящия "бейби бум" много бързо парите за салама върху постната пица ще се съберат.

5. Да се върне отново ергенският данък. Ако до 20-тата си година не си накарал някоя жена да забременее и по този начин да плати 50 лв. - ти плащаш сумата. Всяка година. Ако до 30-тата си годишнина не си направил дете на потенциален платец - започваш да плащаш по 100 лв.

Е, вече дадох насоки на премиерският Шут. Сега, от него се иска просто да постои още малко там, където се намира. А именно - на гребена на вълната на собствената си глупост.

Снимка: Dariknews.bg

понеделник, октомври 26, 2009

Днес имах честта...

Знаех си, че не е обикновен ден. Още от минутата, в която се събудих с мисълта, че днес е последният ми шанс да мина Шкодата на преглед.

Точно така. Карам бяла Шкода 120 L с 3 много важни лепенки отзад. Едната е, че тази кола е управлявана от блондинка. Другата е на Шкода Клуб България, а третата гласи: "Пази моториста".

Докато чаках присъдата в сервиза, случайно се срещнах с една мацка от клуба, която се оказа, че работи там. Радост!

След това минах 300 метра за 30 минути по околовръстният път на София, направих обратен завой и беж към работата.

Свърших си работата и хукнах за лекции в късния следобед. Точно пред университета една кака се опита да се качи на капака на Шкодата ми и за благодарност, че съм я спряла - получих псувня.

После пък се оказа, че ме чака тест. Е, направих го. Един от колегите в групата, предния път не го оставих там, където трябва. А уж бях твърдо убедена, че съм на мястото, което търсим. Днес успях да му се извиня и да го оставя на място, което му е мноооооооого удобно.

И когато доволна реших да се прибирам се случи това, за което исках да ви разкажа.

Днес, за пръв път през живота си имах честта, голямата чест да слязат от колата зад мен, за да ми кажат, че съм "долен парцал" и... Другото го забравих...

Не искам да се оправдавам, защото не се чувствам виновна. Стана така, че светна жълто на светофара, под който се бях засилила да мина. Сами разбирате, че с кола като моята това е трудна задача. Прецених, че мога да спра и в момента, в който скочих на спирачките и свалих една предавка - зад мен стана дискотека.

Къси, дълги, къси, дълги и така, докато не спряхме. Това ме изнерви и в опита си да махна с ръка показах среден пръст. Доста колеблив, ако трябва да съм честна.

Да, ама човекът-дискотека го взел на сериозно.

Прибирам си ръката, поглеждам на огледалото и виждам как се отваря широко вратата на паркетното джипче зад мен. Излиза от вътре един симпатяга в модерен АНЦУНГ и с характерната походка "някой ми е бръкнал отзад, за това се движа само с рамене" се извисява в цялата си прелест до открехнатия ми прозорец.

"Абе парцал долен! На мен ли ми показваш такива работи бе? Ше ти .... мамата-мамата! Няма да ми ги показваш тия на мен бе, ше ти ... мамата-мамата, гнусен парцал долен..."

Изчаках го да си каже и последното, трето изречение, в което се споменаваше майка ми и израза "парцал долен", обясних му, че е светнало ОРАНЖЕВО и не съм имала друга възможност и му обещах повече никога да не показвам НАЙ-МАЛКОТО НА НЕГО средни пръсти. Било то и колебливи.

Човекът-дискотека се върна в паркетният си джип с характерната си походка, с модерният си АНЦУНГ и видимо успокоен.

А когато светна зеленото, това зелено, което той бе принуден да изчака не по негова воля, човекът-дискотека забрави да тръгне. За последно го видях много зад мен в опитите си да ме настигне.

p.s. Споменах ли, че Шкодата ми е със задно-разположен двигател? И, че има доста спортна динамика на тръгване?

вторник, септември 15, 2009

12/10 : 15/9

Преди 10 години завърших училище.


Но Гимназия "Неофит Рилски" в Кюстендил за мен е нещо повече. Тя беше гледката, която 19 години виждах сутрин, будейки се от сън.

От тези 19 години, 12 съм прекарала вътре.

12 години този лик в сянката и звънецът до него ме посрещаха, когато прекрачвах входа.



12 години търках подметки в този двор.



За 12 години не останаха много класни стаи, в които да не съм влизала като у дома...


Помня, как се редяхме да пием вода на тези чешми, които отдавна са пресъхнали.


За 12 години не успях да науча всичко за подземната му част, но повече от 12 години беше пред очите ми. Горе-долу от такъв ъгъл!

Само тези, които са учили в училище с подобна архитектура знаят какво е усещането...

"Неофит Рилски" никога не е било обикновено училище.

Според легендата, сградата е построена като "Вила за отдих" на Фердинанд, ползвана като Военно училище, болница, Девическо училище...

Да знаеш, че физкултурният салон е на мястото на конюшнята на царя, да порастеш по виещите се стълби, изрисувани със страховити картини, обхващащи разстоянието от подземния етаж до тавана...

Да се размотаваш под стъкления покрив между картини, пресъздаващи набучени на колове човешки тела...

В такава атмосфера човек трудно може да бъде накаран да мисли "по шаблон".

Благодарна съм за тези 12 щастливи години, прекарани там.

Честит 15 септември!

четвъртък, август 27, 2009

Бай Зарко


Запознайте се с бай Зарко. Той е на 60 години. Живее там, където малко от вас са стъпвали. А там е божествен, но изключително беден край.

Селото на бай Зарко е в Родопите. То се казва Гургулица - там, където свършва пътя. Това, с което е известно е, че бившото училище сега е "министерство", както го нарича той.

Наблизо има ловно стопанство, а в училището отсядат ловджии. Кой ли не е идвал там. От телевизионни звезди - до президенти! Повечето от тях - на лов за сърни и елени.

"Един ден гледам, ей тука тъй, един от нашите продал едно теле на някакви, дето бяха отседнали в министерството. Мислех си, че ще го колят, както си му е реда. А те, взели, че се напили, вързали телето в двора, единия вдигна пушката и го повали на земята. После викам на нашия:
-Не те ли е срам бе? Това е теле бе! Не е диво животно!"

"Чувал съм, че елените плачат. Не го вярвах, докато не го видях. Някои казват, че те са ангели. Един ден, ей тука тъй, повалиха един. Отидох да го видя. А той гледа и плаче. Като дете. Като малко дете му текат сълзите", разказва бай Зарко и му става тъжно от спомена.

И за бракониерите разказа:

"Една вечер, чувам ей тука, до оградата някой минава. Излизам аз и му викам:
- Кой си ти бе? А той с качулка и някакво такова - хем лък, хем пушка. Със стрели стреля.
Той извади някакви пари, подаде ми ги и вика:
- Тези пари са, за да не казваш, че си ме видял.
А аз, на кого да кажа? 6 семейства са в цяло село! Пък и той с качулка - нито мога да го позная - нито нищо!"

За около час научих за бай Зарко достатъчно, че да ми стане по-близък от роднина.

За това, къде е служил, за това, че е заклет левскар и е гледал Гунди на живо в Кърджали. Научих за роднините му. За единия му брат и двете му сестри, които живеят в Турция. Научих за синът му, че работи в сервиз в Хасково, че се справя добре и онзи ден станал баща.

"И, ей тука тъй, си поплакахме малко", каза той и очите му се насълзиха от радост.

Бай Зарко е турчин.

"Дойдоха тука в село, малко по-нагоре, едно семейство шиити. Аз съм сунит. В тяхната къща не можеш да влезеш! Не те пускат."

Бай Зарко дори не говори много за "възродителния процес".

"Хубаво си живеехме, кротко, тихо. И цигани и турци и българи. Един ден какво стана - почнаха да ни гонят. Селото опустя. Аз не издържах и казах на жената: "Давай да отиваме!" Заминахме за Габрово. Там работихме. После и в София работих. Тези - виетнамските общежития. И в Кремиковци съм работил"...

Бай Зарко скача от тема в тема. И за турските сериали разказа:

"Гледам ги сега - много турски сериали дават. Аз само българска телевизия гледам. Но за превода - Ашколсун! Много хубаво са преведени!"

- Кажете с какво да ви почерпя?
- Не се притеснявай, нищо няма да ни черпиш. Ние така или иначе ще си ходим вече, за да си разпънем палатката по светло.

Този диалог го проведохме няколко пъти.

По едно време се чу крава.

- Ей, това е моята. Прибира се.

Поглеждам аз през дървената врата и виждам крава, две телета и едно куче. Кучето се зарадва, но бай Зарко ме спря. Щяло да ме ухапе. И покрай цялото това раздвижване, кучето мина през поляната от долната страна на двора, чу се някакъв шум и една сърна побегна към близката гора. През цялото време е била на 2 метра зад нас. Слушала е разказите на бай Зарко.

Той живее там, където мнозина от вас не са стъпвали. В беден родопски край. Обиколен от сърни и елени, но не ловува. Турчин е, но не симпатизира на ДПС. Безкрайно искрен - покани двама напълно непознати в дома си. Нещо, което българин не би направил. Дори предложи да нощуваме в каменната му къща, която той обеща да постегне за следващото ни идване там.

От вчера до днес, обаче не мога да си обясня едно нещо:

Защо искаме да изгоним този искрен, добър и гостоприемен човек от домът му? Само защото е турчин ли? Нима тези българи, които убиват на пияна глава вързано теле за удоволствие, са по-заслужили да живеят в страната ни?

Аз не мисля така и зная, че отново ще отидем при сърните и елените, но този път ще е заради бай Зарко. Най-малкото, за да пийнем сливова ракия с него под асмата.

четвъртък, август 20, 2009

Запознай се с Them Crooked Vultures - новата супергрупа!

В Them Crooked Vultures няма нито един случаен човек. Проекта е дело на познати имена от бандите Led Zeppelin, Foo Fighters и Queens Of The Stone Age.

Само по себе си, горното изречение трябва да ти е достатъчно, за да разбереш, че работата е сериозна. Същото мислят и малцината, които вече успяха да ги видят на живо. По принцип, концертите им са доста тайни, случват се на места, с малък капацитет на залите и се провеждат на един дъх.

Ако си достатъчно любопитен - можеш да разгледаш клиповете в мрежата, но качеството на звука няма да ти хареса.

Добрата новина е, че Them Crooked Vultures се грижат да ни държат в напрежение.

В началото на август, в интернет бе пуснат 14-секунден откъс от песента им “Nobody Loves Me And Neither Do I“. Тези дни бандата пусна малко повече. Освен, че увеличи броя на секундите, показа и кадри от работата им в студио.

Във видеото ясно се виждат Dave Grohl (Foo Fighters), John Paul Jones (Led Zeppelin) и Josh Homme (Queens Of The Stone Age), които се забавляват, работейки заедно.

Снощи те направиха втория си изненадващ концерт в Амстердам само пред 1000 души. Първият им такъв се случи на 10 август в Чикаго, а вече се носят слухове за подобна изява и в Англия.

България едва ли ще е в списъкът им в близките години, за това, едиснтвеното, което ни остава, е да чакаме излизането на неозаглавеният им албум, който ще се появи на пазара в незнаен ден и незнаен час.



сряда, август 19, 2009

четвъртък, юли 30, 2009

Да спасим мъжа! (или бързо състезание за най-космат гъз)

Нека започна с това, че аз съм първият човек, който ще застане зад идеята да се спаси "Истинския мъж". Най-малкото, защото съм хетеросексуална и обичам мъжете.

Не, защото той ще ми купи нова Q7-ца или рокля от Френч Кънекшън. Все още мога да си покрия сама разходите за глупавите женски прищевки.

Всъщност, да си призная и аз обичам да слушам казармени истории, най-малкото, защото това е един от малкото периоди в живота на мъжа, в които той е принуден сам да се пере и да мие тоалетните (разбирасе винаги има изключения). Т.е. влизам му в положението.

Признавам също така, че рядко посягам към дистанционното, защото предпочитам компютъра и също, като истинския мъж, обичам дрехите ми да са разхвърляни.

До тук сме на едно мнение. Даже, ако съм в добро настроение - с песен на уста ще забъркам салатата, която обещавам да е без соеви кълнове и подобни глезотии.

От известно време гледам рекламата на една родна марка светло пиво и не мога да повярвам, че Истинският мъж е в опасност. Ами, че ако той е в опасност какво ли очаква нас, представителките на нежния пол?

Едно време Бъдвайзер се клеха, че те са измислили еманципацията, за да може мъжете да имат повече свободно време, докато жените им протестират за права по улиците. И докато те създавали мрежата си от феминистки организации - мъжете имали години наред достатъчно време за кротко пиене на биричка и сладка раздумка.

Днес, техни колеги в бранша твърдят, че мъжете са в опасност. Дори създадоха сайт, в който да има полезни съвети за това "как да убиваш времето докато разтоварваш организма в тоалетната" и не на последно място - как да се спасиш от опасността да атрофираш до толкова, че да забравиш някои безкрайно полезни дейности като:

- забиването на пирон в стената (без причина?)
- паленето на огън (в открити гористи местности в жегите?)
- строенето на колиби (в тази криза къщата е лукс)
- създаването на външни тоалетни (криза, криза)

И още и още жизненоважни неща, които според манифеста на Истинският мъж "пълнят животът му със смисъл".

Зачудих се дали познавам мъж, който да отговаря на горните изисквания. Оказа се трудна задача. Едно време родителите ни и техните родители по принуда са правели външни тоалетни, защото не е имало канализация.

Днес, все още има места, където такава липсва. Например на ключови туристически дестинации по морето. Дори в нашия квартал, който е причислен към центъра на столицата на една цяла държава има N на брой къщи с външни тоалетни. Но все ми се струва, че веднъж направена - тя няма нужда от кой-знае какво. Освен руло тоалетна хартия и дълбока яма.

Но да се върна на темата:

Как да спасим Истинският мъж от прокобата на съвременното ни общество в лицето на топлата вода, сапуна и не на последно място - самобръсначката?

Дълго време размишлявах дали познавам човек, който да отговаря поне 60-70% на описанието за Истински мъж. Оказа се, че не познавам. А няма как да вникна в идеологията на нещо толкова сериозно, ако не познавам самата идеология, нали?

Ето защо имам 2 варианта, но тук ще опиша само първият, защото втория изисква малко време и щателен анализ след това.

Вариант едно: Да се доверя изцяло на сакралното за Истинският мъж място в интернет.

След като не познавам олицетворението на Истинския мъж, трябва да карам по бегли описания за него и нравите му. Това, което зная за него не е много.

Той обича да пие бира, не иска да полива цветя, обича да ходи по гащи вкъщи, не знае за какво се ползва малката виличка в ресторатна, плюе люспите от семки във врата на човека от предния ред, ходи на бокс в пицарията на ъгъла всяка вечер и не на последно място - може да изяде дванадесет нервозни кебапчета за половин час!

Ето тези, последните няколко са част от характеристиката на Истинския мъж. Ако не вярваш - виж разликите между обикновеният такъв и Истинският.

Оказва се, че "Истински мъж" е не само призвание и не се дава по рождение, макар да има много самородни таланти в тази област. В сайта на истинските мъже се споменава знаменосецът на идеологията им - Боден-Крауфтхоф.

Като един истински Тома Неверни, реших да понауча малко повече за човекът, нагърбил се с нелека задача. Интересно е, че не намерих нищо за него. Освен споменаването му ето тук.

И какво излиза? Нима този Боден е толкова мистична личност, че в google да няма нито един резултат? Или просто, защото той е истински мъж, не ползва интернет?

Мисля, че има само един начин да разбера отговорите на всички въпроси повдигнати по-горе. И той е следния:

Да почерпя някой ден дружинката пред блока, която от 7:30 сутринта започва с ракийка на г(х)ладно. Някой ден, на прибиране след работа, ще им предложа сами да изберат бирата, която искат да пият, ще ги предразположа и след това ще ги попитам няколко неща:

- Трябва ли ви вилица, за да си отворите бирите?
- На някой от вас да са му изкорубвали емблемата на бенца?
- Имате ли плазма у вас?
- Харесвате ли Бойко Борисов?
И най-важното:
- Как убивате времето докато тропкате в тоалетната, която сътворихте на двора с ето тези две отрудени ръце?

Ако отговорите съвпадат с тези на Сейв-Дъ-Мен-бе-ге ще съм една от малкото жени, докоснали се до богоизбрания Истински Мъж. А след това ще си измия ръцете.

Ама хубаво и с повече сапун!


сряда, май 27, 2009

Ъъъъъм....

Ей го - на! Пролет пукна, напече ги хората жегата и малкото останали и работещи клетки в главата ми се поразмърдаха. До някъде това бе предизвикано и от отрицателния калориен баланс, на който се подлагам, но едва ли на някой му пука.

Вече се убедих, че някой ден ще умра в опити да се върна на 43 или поне на 48 кг.

Друго, обаче ме вълнува повече.

Днес, за пръв път оглупях до толкова, че натиснах копчето, което не трябваше. Копчето, което събираше прах с месеци. И сега в момента страдам. Направо ми се реве като слушам как млади и усмихнати хора се подлагат на мъчението да пеят овехтели песни на Whitesnake и да очакват поредната обида от страна на Фънки.

Малко съм гледала този сезон явно. Но и това ми е достатъчно.

Първо, това, което си спомням от Българо-македонския мюзик айдъл, беше драмата на едно момиче. Момиче, което през цялото време се опитваше да ни убеди от екрана, че не иска да я приемаме като жертва, а като певица.

Опитах се!

Опитах се, но някак през останалото време ми натрапваха мисълта, че тя Е ЖЕРТВА! Всички, които работят за шоуто, се погрижиха да изкарат до най-малка подробност случая, за който тя е мълчала дълги години. А защо? След като тя не искаше да научаваме?

И аз не исках да науча, но добри хора ме информираха. Насила!

Сега, много след като тя си замина от шоуто, натиснах проклетото копче и останах втрещена от опитите на журито да се прави на едно друго жури.

2 към 1 - двама мъже и една жена. Но за огромно мое съжаление Фънки не може да е Simon Cowell. Дони по никакъв начин не може да замени Pieres Morgan, а Мария няма дори 30 % от чара на Amanda Holden.

По дяволите. Живеем във време, в което повечето от нас прекарват в интернет поне 12 часа на ден. Трябва ли да ми предлагате супа, която вече съм изяла?

И защо Фънки поне веднъж не се извини на някого за обидата? Саймън го прави! Нима лицето Димитър Ковачев - Фънки не може?

Ама на - пуст отрицателен калориен баланс. Той е виновен. Седа, както казва Тодор Колев, седя с дистанционното в ръка, осъзнавам колко е глупаво това, което гледам, но умирам от любопитство да видя до къде могат да стигнат...

Едва ли някога ще стигнат до тук.

Просто не сме дорасли за това!

четвъртък, май 07, 2009

Всичко започна с дъжд и завърши с кал... С много и разноцветна кал!

1 май.
Откриване на офроуд сезона.

Нещо, на което не бях присъствала никога до сега, а тази година взе, че заваля дъжд. Проливен, напоителен. И все пак не успя да ни спре да станем свидетели на нещо колкото интересно, толкова и опасно.

Всъщност, в последно време мероприятия от кален характер хич не липсваха в личната ни програма за свободното време. И понеже този сезон само едно от 10-тината ни излизания с мотора беше на сухо и приятно време - решихме, че няма какво да губим.

Признавам, че ние лично, с Африката, много се чудихме дали да ходим до Ябланица. Не, че дъжда ни спираше... По-скоро факта, че на следващия ден (т.е. 02.05.2009г.) трябваше да "бракуваме" двама приятели. И все пак в последния момент решихме да отидем.

Събрахме се в едно кафенце с още няколко ентусиасти. Кой с мотори, кой с джипове. Пихме почти на крак по едно бързо кафе, опаковахме се и рън ту дъ Кремиковци.

Както е видно от снимките, доста ни понаваля на отиване до поляната, където калта беше най-хубавото нещо за всеки присъстващ.

Там, в един момент заваля толкова силно, че взехме да се крием под покривалото за мотора. Въпреки, че бяхме мокри до кости.

По едно време народа се раздвижи и момчетата от групата с "леките" ендура (двете кавазакита на Родри и Invoke, както и Peterson с неговата хонда) решиха, че е време да щурмуват планината заедно с всички ненормалници, събрали се на поляната.

Ние, с Африката и петия моторист Иво с DR Big-а решихме, че няма да е добре да тръгнем по този маршрут и се върнахме, за да минем по асфалта. По Искърското дефиле трафика беше сравнително спокоен, времето се пооправи и в общи линии се радвахме на готините гледки.

Когато стигнахме до Ябланица се оказа, че нашите хора ни бяха изпреварили и се наредихме за "чибапчита и картофки".


И след това... от дума на дума... Младежа и Иво бяха придумани да се върнат по "магистралата" от кал.


"Абе ще минете бе! Как няма да минете. Пътя не е много лош! Ще минем първите 2 километра и ако не ви хареса - ще се върнем по асфалта!"

Минахме първите 2 километра с много усилия и се прие единодушно решение, че аз на африката повече не мога да се возя. Условията не го позволяваха. Гумите - още по-малко. Причислиха ме към кавазакито на Родри.

По пътя - препятствия колкото щеш. То не бяха Уазки с 20 човека в тях, седнали върху каси с бира, то не бяха Витари, Нисани, Ситроени BX(да, да!), които се обръщаха по таван, и всякакъв род самоделки, решили да се търкалят в калта, до откат.

"Извади фотоапарата от куфара на вашия мотор и ги снимай как пълзят!", вика Родри и аз, понеже така или иначе бях в тежест на цялата група, реших да свърша нещо полезно. Ето това е една от първите снимки, които направих на около 7-8 км. след началото на "пътешествието".

Искам да кажа, че момчетата се справиха геройски с всички препятствия, които им предстояха в следващите 30-тина км. от маршрута, въпреки, че не бяха подготвени за това.

Ето ги подготвените:

Цялата група на билото:

Най-забавно беше в т. нар. "червена кал".



Тук имаше и борба на човека с природата и машината:

Малко по-надолу освен червената кал имаше и доста камъни, но за щастие се размина без инциденти и всички дружно стигнахме до поляната, от където по-рано тръгнахме в посока Ябланица.

Капнали от умора...

... Но щастливи...


...Се прибрахме живи и здрави в София след почти 40 км. по черно!

понеделник, април 13, 2009

Забравените пътища на България

Това най-вероятно ще е първата част от серия пътувания. Основен виновник за тях е главният мозък на операцията (Младежа), а на мен се пада честта да се дундуркам на задната седалка, да правя серия от скучни снимки и след това да се опитам да опиша неща, които са невъзможни да се опишат. Освен, че трябва да се видят, те трябва да се помиришат и почувстват, а аз съм неспособна да го пресъздам така.

Всичко започна преди 2 седмици, когато Младежа предложи да се разходим с мотора до Видин за Цветница. И се започна едно цъкане по карти и Google Earth до късни доби.

Няколко дни по-късно маршрута беше начертан и когато настъпи момента просто трябваше да сложим малко дрехи и неща от първа необходимост, като четки за зъби, пасти и т.н. в куфара.

По план, за един ден и без да бързаме трябваше да разгледаме Белоградчишките скали и Магурата преди да стигнем до Видин, но Магурата отпадна предната вечер преди пътуването. И добре, че стана така.

Всъщност Белоградчишките скали бяха най-незначителната част от пътуването.

Смелият маршрут:

София - Петрохан - Берковица - Боровци - Бели Мел - Митровци - Превала - Долни Лом - Репляна - Чупрене - Върбово - Белоградчик - Вещица - Ошане - Подгоре - Раковица - Старопатица - Полетковци - Кула - Видин.

Или иначе казано (цък на картата за по-голямо изображение):


Познатата за мнозина е онази част до Берковица. След това свихме наляво посока Боровци - Бели Мел - Митровци. Буквално един завой, преди да влезем в Митровци станахме свидетели на ето тези чудеса:

Следващата спирка бе Репляна:

След като попътувахме хубаво по абсолютно безлюдни пътища и преминахме през много красиви места в отсечката Чупрене - Върбово - Белоградчик, стигнахме до местността, която се бори да стане едно от новите чудеса на света. Понеже беше към обяд, решихме да похапнем и да посъберем сили преди да разгледаме скалите.

За да се качиш до върха се искат сили и горещо препоръчваме на хората с проблеми с вестибуларния апарат да не се катерят до горе. :)

Ето малко снимки и от там:

Разходихме се за около час, разгледахме и тръгнахме отново на път. Следващото село, където спряхме за 2-3 бързи снимки носи страховитото име Вещица.

Историята, обаче е друга. Ето какво пише в Уикипедия за селцето:

В селото се разказвала някога легенда за турчин който имал чифлик на това място. Обикаляйки земите си той видял няколко българки които се къпели в месната река. Консерватизмът на тогавашното общество не предлагал подобни гледки, по тази причина турският чифликджия избягал викайки "Вещици..Вещици..!!!".

В момента там има много малко къщи, почти никакъв живот и много приятни обратни завои.

Най-трудната част от пътя беше една 10-километрова отсечка между Раковица и Старопатица. Когато стигнахме до Раковица питахме един мъж как да минем по отсечката, която сме си избрали. Той се опита да ни разубеди с думите:
"Има път, ама оно е много каминяк!
Иначе е го къде е! Че минете, ама е много каминяк!"

Уверени във възможностите на мотора и в уменията на Младежа потеглихме без страх по "каминяка".

- Този път трябва да се снима! Ненормална история!
- Някои мотористи разказват, че не е адвенчър, ако не минеш по черен път.
- Давай да спрем и да го снимаме.


За наш ужас по-късно разбрахме, че тези снимки са направени на най-добрия участък от пътя между Раковица и Старопатица. След като минахме по този "каминяк", следваше каменисто-песъклива алея, тясна като в парк, с много завои и обградена от дървета. Точно там срещнахме и един автомобил! Голяма изненада беше, че освен нас някой изобщо ползва нещото, отбелязано на картата като третокласен път.

След като стигнахме Старопатица, продължихме към Полетковци. Там спряхме за няколко снимки:


Това някога е било училището в Полетковци. Сега е поредната пуста сграда в едно, от край време, бедно селце.

Е, това беше последната спирка, преди буквално да прелетим разстоянието от Кула до Видин. Там ни чакаха близки и една страхотна кучка - Киара.

Кери спа при нас, на другия ден ядохме риба и бегом към София по Е79 до Монтана...

Предния ден, съвсем близо до Видин се беше обърнал тир на пътя. До колкото разбрахме шофьорът е в тежко състояние, но лекарите били оптимисти. На другия ден тирът си беше все още там:



... И за десерт през прохода Петрохан...

Не ни се прибираше в София и още от сега кроим планове за следващото подобно пътуване...