Всичко започна с дъжд и завърши с кал... С много и разноцветна кал!

1 май.
Откриване на офроуд сезона.

Нещо, на което не бях присъствала никога до сега, а тази година взе, че заваля дъжд. Проливен, напоителен. И все пак не успя да ни спре да станем свидетели на нещо колкото интересно, толкова и опасно.

Всъщност, в последно време мероприятия от кален характер хич не липсваха в личната ни програма за свободното време. И понеже този сезон само едно от 10-тината ни излизания с мотора беше на сухо и приятно време - решихме, че няма какво да губим.

Признавам, че ние лично, с Африката, много се чудихме дали да ходим до Ябланица. Не, че дъжда ни спираше... По-скоро факта, че на следващия ден (т.е. 02.05.2009г.) трябваше да "бракуваме" двама приятели. И все пак в последния момент решихме да отидем.

Събрахме се в едно кафенце с още няколко ентусиасти. Кой с мотори, кой с джипове. Пихме почти на крак по едно бързо кафе, опаковахме се и рън ту дъ Кремиковци.

Както е видно от снимките, доста ни понаваля на отиване до поляната, където калта беше най-хубавото нещо за всеки присъстващ.

Там, в един момент заваля толкова силно, че взехме да се крием под покривалото за мотора. Въпреки, че бяхме мокри до кости.

По едно време народа се раздвижи и момчетата от групата с "леките" ендура (двете кавазакита на Родри и Invoke, както и Peterson с неговата хонда) решиха, че е време да щурмуват планината заедно с всички ненормалници, събрали се на поляната.

Ние, с Африката и петия моторист Иво с DR Big-а решихме, че няма да е добре да тръгнем по този маршрут и се върнахме, за да минем по асфалта. По Искърското дефиле трафика беше сравнително спокоен, времето се пооправи и в общи линии се радвахме на готините гледки.

Когато стигнахме до Ябланица се оказа, че нашите хора ни бяха изпреварили и се наредихме за "чибапчита и картофки".


И след това... от дума на дума... Младежа и Иво бяха придумани да се върнат по "магистралата" от кал.


"Абе ще минете бе! Как няма да минете. Пътя не е много лош! Ще минем първите 2 километра и ако не ви хареса - ще се върнем по асфалта!"

Минахме първите 2 километра с много усилия и се прие единодушно решение, че аз на африката повече не мога да се возя. Условията не го позволяваха. Гумите - още по-малко. Причислиха ме към кавазакито на Родри.

По пътя - препятствия колкото щеш. То не бяха Уазки с 20 човека в тях, седнали върху каси с бира, то не бяха Витари, Нисани, Ситроени BX(да, да!), които се обръщаха по таван, и всякакъв род самоделки, решили да се търкалят в калта, до откат.

"Извади фотоапарата от куфара на вашия мотор и ги снимай как пълзят!", вика Родри и аз, понеже така или иначе бях в тежест на цялата група, реших да свърша нещо полезно. Ето това е една от първите снимки, които направих на около 7-8 км. след началото на "пътешествието".

Искам да кажа, че момчетата се справиха геройски с всички препятствия, които им предстояха в следващите 30-тина км. от маршрута, въпреки, че не бяха подготвени за това.

Ето ги подготвените:

Цялата група на билото:

Най-забавно беше в т. нар. "червена кал".



Тук имаше и борба на човека с природата и машината:

Малко по-надолу освен червената кал имаше и доста камъни, но за щастие се размина без инциденти и всички дружно стигнахме до поляната, от където по-рано тръгнахме в посока Ябланица.

Капнали от умора...

... Но щастливи...


...Се прибрахме живи и здрави в София след почти 40 км. по черно!