сряда, август 24, 2016

Експериментът 034164

Нарочно изчаках да мине някой-друг месец, за да съм сигурна, че хормоните ми ще се наредят и няма да пиша "емоционален" пост, а такъв, в който да струи само обективна благодарност.

А такава заслужават много хора.

Най-вече тези, които ме преведоха буквално за ръка през тежкия път на раждането късно вечерта на 17 май 2016 г.

Експеримент е интересна дума. Иска да каже, че някой си е казал: "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа".

И аз си го казах преди почти година, когато разбрах, че съм бременна. Като освен  "Я да видим какво ще стане, ако направя ето такаааааа" добавих и: "В крайна сметка какво може да се обърка? Няма да съм първата, нито последната, която ще забременее и роди. А и нали си плащам здравните осигуровки - поне да видим за какво го правя!". 

С тази мисъл поех към кварталната поликлиника и се записах за "проследяване на бременността" при най-спокойната и леко мързелива АГ. Всичко вървеше добре първите месеци. Но след това започнах да се надувам като риба балон. Ядях само салати и нискокалорични храни без да се тъпча, но качвах по кило на час. След като краката ми започнаха да приличат на такива на баскетболист си дадох сметка, че нещо не е в ред.

- Задържам вода, погледнете как са ми се подули краката. (казах един ден на една от консултациите)
- Нищо ти няма - всички задържат. Мериш ли си кръвното?
- Не, нямам апарат за кръвно.

Следваше опипване на зоната около глезените и изпращане по живо по здраво.
И така останалите 6-7 консултации, като на последната ми казаха: 

- Няма как да ти измерим кръвното. Нямаме апарат...

На 17 май, около 4 часа сутринта, когато вече не можех да ставам от леглото без помощта на кран и от месец не можех да си измия задника като хората - най-накрая дойде МОМЕНТЪТ.

Нищо притеснително. Без болка, но с неудобството на изтичащите води.

Около 7:30 ч. изведох кучето на разходка, водите продължаваха да текат, но болката не се усилваше. Към 9:30 ч. Младежът се обади от работата:
- Да идвам ли? Аз тук приключвам вече и мога да тръгна почти веднага.
- Ами, ако искаш - ела, но не бързай. Те водите могат да си текат още едно денонощие... 

След 20 минути той се прибра и видимо нервен започна да настоява да ме води в болницата. А аз не бързах. Знаех, че имам още много време и не ми се стоеше в болница...

А тя, Болницата... 

За разлика от повечето жени в София, които се втурват към големите АГ болници и изсипват торби с пари за избор на лекар и екип, аз реших друго.

Избрах да раждам във Втора градска болница, за чието родилно отделение ме информира личната лекарка. Имаше и повече положителни, отколкото отрицателни коментари в мрежата. Отидох и на "Ден на отворените врати", като хванах момента на пренареждане на отделението. По някаква причина някой беше решил, че родилното им е твърде голямо и трябва да се намали.

Направи ми впечатление, че е много тихо, спокойно и най-вече ЧИСТО. След посещението вече нямах колебания. Там ще е!

И не сбърках.

Приеха ме около 10 и нещо сутринта. И за близо 6-те дни престой не чух от никого една лоша дума. Наистина! Дори санитарките (чиято работа не е никак приятна) се отнасяха с мен като с бял човек. До късния следобед контракциите бяха твърде слаби. Решиха да ги предизвикат с окситоцин. Лекаря от първия екип, който ме прие сутринта (Съжалявам, че не запомних името му!), минаваше край мен. Аз му се усмихвах, а той ми казваше:

- Щом ми се усмихваш, значи още няма работа за мен. Като започнеш да ме мразиш - тогава ще е по-добре.

Но смяната му мина и така и не успях да го намразя. :)

При идването на нощната смяна и след намесата на окситоцина болките започнаха да се усилват. Не бях подготвена за тях и никакви дихателни упражнения, или въображаемата картинка на Младежа с Рошка, които се разхождат на Витоша не успяваха да ме разсеят... 

Водите изтичаха, разкритието беше никакво, дори малко помогнаха за това с външна намеса, но лапето нещеше и нещеше да помага в общата задача.

През цялото това време и акушерките и д-р Якуб бяха до мен. Говореха ми кротко, благо и се отнасяха с мен така, както би трябвало да се отнасят към всяка родилка - с разбиране и търпение.

Привечер започнаха да се суетят. Говориха и по телефона с някого за моята ситуация.

Около 21:00 часа д-р Якуб дойде при мен, видимо притеснен. Повдигна леко очилата си, прегледа ме отново и каза:

- Може да се наложи секцио. Имаш ли нещо против?

Сигурна съм, че е видял силното облекчение във физиономията ми в момента, в който отговорих:

- Щом се налага - няма проблем.

Минути по-късно дойде анестезиоложката. Едра жена, с груб и нетърпящ възражения глас, но със страхотно чувство за хумор и изключително лека ръка. Толкова лека, че дори не разбрах кога ми прасна упойката в гръбнака. :)

През цялото време на операцията тя се шегуваше с мен, а аз, под упойка и вече без никакви болки, бях готова дори и една ракия да изпия с нея на маса. :)

Всичко приключи изключително бързо. Опитвах се да съм максимално полезна през цялото време и правех всичко, което ми се кажеше (до колкото можех, де). 


Така, в 21:55 ч. на бял свят се появи бебе Теодор - главен виновник за наложилото се секцио. Просто беше решил да се оплете стабилно в пъпната връв. А това го е спирало да излиза като всички нормални бебета. :)

От тогава до сега минаха малко повече от 3 месеца. Но никога няма да забравя как акушерките ме държаха за ръка в трудните моменти, как д-р Якуб ми говореше тихо, спокойно и благо и как 3 дни по-късно, когато отново бяха на смяна, плаках от благодарност, че съм попаднала точно на тях в този важен момент.

Заради тях пиша и този пост. За да им благодаря отново за човешкото отношение в безкрайно сбърканата и крайно нехуманна здравна система у нас. И макар да не запомних имената им, ще помня лицата и усмивките им винаги.

Защото с тяхна помощ днес се радваме на едно от малкото наречени от Красита преди време "бебе еднорог".