Aз съм долно животно с робски манталитет!

Самата история, след която стигнах до този извод, е напълно безобидна. Реших да надникна какво се случва с blog.bg

Да погледна в сайт, от който тръгнаха моите блогърски напъни още през далечната 2006 година.

Попаднах на пост, в който автора разкриваше премеждията си по пресичането на една пешеходна пътека.

Бях забравила обаче, че пишещите в интернет имат склонността да обръщат всичко на битпазар. А няма роден интернет битак без подмятания за "чест", "права" и не на последно място - без излишно търкаляне на кокалите на хора като Левски.

Бях забравила също така, че често хората се хващат за думата. А този път думата беше "герой". Думата бе използвана в изречение, по повод изразеното ми притеснение, че не е геройство да скочиш на пешеходната пътека, само и само да отстояваш предимството си, застрашавайки живота и здравето както на себе си, така и на околните. А след това добавих, че героите винаги умират първи. Това им е работата.

Разбира се, беше подметнато само и единствено за подобни безсмислени геройства.

Колко пъти не съм се възползвала от предимството си само защото съм преценила, че ситуацията не го позволява... Така са ме учили: "Предимство, предимство, но не на всяка цена!"

Ето това мое неотстояване на права се оказа, че е препъни камъка ми в живота. Това, че не ходя на протести също говори много лошо за мен.

Но едва днес, в прав текст ми казаха къде ми е проблема. Проблема ми е, че съм долно комунистическо животно с робски манталитет.

Т.е. животно съм, защото все още имам този ужасен, отвратителен инстинкт за самосъхранение. А робския ми манталитет ми е насаден от комунизЪма, видите ли.

За робския ми манталитет не мога нищо да направя. Толкова дълго време съм живяла в комунизъм, че това не може да се изкорени. В крайна сметка първите ми седем години са се формирали в този страшен комунизъм. А това е срамното петно в биографията, което ще ме дебне като сянка до края на дните ми.

Но все пак има някаква надежда за клетото ми съществуване. А тя е да се отърва веднъж завинаги от животинското в мен и да се преборя с този силен инстинкт за самосъхранение.

Колко хора живеят така?

Истината е, че има толкова много хора, оперирани от този долен животински инстинкт, че чак се изненадвам как човешкия род още съществува! Безсмъртните герои са навсякъде!

Повярвайте ми, много искам да съм като тях. Искам инстинкта ми за самосъхранение да бъде притъпен, да бъде убит, да бъде смачкан, но пусти робски манталитет не ми позволява. А с него, както се разбрахме, няма оправия. Той ми е насаден в първите 7 години.

И все пак, ако има някой, който се е излекувал от тази срамна болест, наречена инстинкт за самосъхранение - моля ви, свържете се с мен и ми кажете какво трябва да направя. Ще положа всичките си усилия!

Обещавам!