Има една такава игра. На един екран се прожектират бързо преминаващи влакове и ако не се лъжа идеята е да се види номера на влака. От там идва и заглавието на една книга и на един филм, които аз безкрайно много обичам, но не за това ще ви разкажа сега.
Заради динамиката на играта реших да кръстя този пост така. Само тя може да опише последното ни пътуване до Дъбово. Едно малко подбалканско селце само на 160 км. от Бургас.
И понеже не ме бива много в писането – ето ви малко снимки. Както обещах:
Така започна пътуването ни по един от най-живописните пътища в България. Когато наближикме някои „революционни” градове се сетихме, че там – в гората...
Там в гората трябва да има „черешови топчета”.
Отбихме, и тръгнахме да ги търсим!
- „Сигурен съм, че бяха тук някъде! Ела още малко по-нагоре”...
И аз тръгнах след него. По пътя, обаче видях една чудесна картинка – много билки.
По онзи див начин, който не може да се култивира на полето...
Така и не открихме топчетата, но за сметка на това имахме възможност да се поразходим сред такива дървета!
Отново се качихме на колата. И аз отново снимах. Този път това:
По едно време до пътя видяхме някакво прилично заведение. Не бях пила кафе и помолих младежа да спрем за да си взема. 5 следобед беше и ме болеше главата...
Спряхме. Тук до реката...
И докато едни пазаруваха, други откриха тази находка!
Тези котета си живеят добре. Оказа се, че това не е само заведение, но и рибарник, от който можеш да си купиш жива риба. Или да хапнеш там на място в ресторанта. А котетара живееха добре независимо, че се търкаляха в дървените въглища. Те имаха храна и това беше повече от важно!
Очевидно, че нищо не им липсва. А когато тръгнахме отново... Малките пухкави топчета, които се събираха в една шепа, започнаха да ни липсват. На нас.
Ето ни! Пристигнахме!
Ето го и домакина.
Когато пристигнете на такова място огледайте се добре и ще разберете, че времето е спряло! Искате доказателство? Ето го!
Тези паяжини може да са по-стари и от мен... Знам ли?...
Вечерта ходихме на гости. След това си легнахме от натежалата храна в стомаха, а на сутринта, гледката, която можеше да се види през прозореца беше това:
Изглежда малко като култов момент от някоя страшка, но не е. Това конче може и трябва да плаши само птиците, които изяждат смокините.
Ето го и нашия любимец. Добри! Странен доберман е той. На моменти добър... Но имаше и такива, в които ми идваше да си спомня някои части от филма „Поличбата 666”. Усещането се засили и на връщане. Ние сме сами в балкана, на пустия път, а това, което се вижда на огледалото за обратно виждане... Ето го:
За да разведрим малко тягостното настроение на времето. Пуснахме Creedence Clearwater Revival. И решихме, че пак ще се отбием при котетата. Там при рибарника.
Речено – сторено.
Очевидно ни се зарадваха да ни видят ден след като се запознахме.
Да! Зарадваха ни се.
И малко се отегчиха. :)
Отново тръгнахме на път. Облаците падаха все по-ниско. Но мъглата не ни застигна.
Лошото е, че се прибрахме в София. И пейзажа... Е, и той е красив, но по свой... Софиски начин.
А котките на големия град се криеха под нещо, на което пише „Опасно за живота”.
Нищо. Тази събота и неделя ще отскоча до Ихтиман. Преди време пуснах един таралеж в една горичка. Мисля да му се обадя и да го питам как я кара...
Няма коментари:
Публикуване на коментар