Искам да си призная, че това ми се случва за пръв път през 26-годишният ми живот.
"Е добре де, като малка не си ли висяла по стълбите за да чакаш някой да дойде и да ти отвори?", ме попита Дорката по телефона малко по-късно.
"Не, отговорих аз, за пръв път ми се случва!"
Както сами разбирате - не бих могла да зная, че във входа, точно до пощенските кутии има надпис, който гласи "RED МЕИ". При други обстоятелства не бих могла да го видя дори, ако някой ми го посочи, но сега вече го познавам добре. Имах достатъчно свободно време да го разгледам подробно, да схвана, че е написан с химикал и дори време, да се зачудя, защо е "RED МЕИ", а не нещо друго...
Но така или иначе - не познавам авторът му.
Също така имах достатъчно време да забележа, че номерата на пощенските кутии не следват никаква логика.
Те са точно 4 редици по вертикала и 6 редици по хоризонтала.
Освен, че имах време да запомня колко са, разполагах и с доста такова, за да се опитам да разгадая защо на трети ред втората в ляво е с номер 1, а до нея стои кутията на ап. No. 8. До него пък, е кутията на ап. 11 и т.н.
О, дори ми остана време да се опитам да намеря някаква логика в подредбата и след 15 минути напъване на малкото останали работещи клетки под капака ми* се отказах. Просто нямаше никаква логика.
Имах време да запомня и номерата на електромерите на магазина, който се намира в сградата на кооперацията. 407, 408, 409. Въпреки, че не помня числа (в продължение на повече от 3 години не знаех на изуст номера на мобилния си телефон), сега имах достатъчно време да ги запомня.
И като стана дума за електромерите... Забелязвали ли сте колко много отпечатъци от пръсти има по металните вратички, зад които се крият?
Как ще забележите. Сигурно половината от вас не знаят, че зад тези врати се крият електромерите.
А аз дори имах достатъчно време да ги послуашам как работят.
Хм... сега, като се замисля, за двата часа престой във входа, чакайки младежа да се прибере, успях да свърша още куп неща.
Успях да кажа точно 8 пъти "Добър вечер". Успях да подредя пликовете със сметките за телефон 3 пъти, защото двама от съседите ги разбъркаха, търсейки своите сметки.
Успях да узная, че във входа имаме съседи, които за разнообразие, минавайки край непознати си говорят на италиаски.
Успях да науча, че имаме много добри и мили съседи, които са склонни да ви поканят на гости, след като са чули, че се оплаквате на някого по телефона, че нямате ключ от вкъщи...
Хей! Като стана дума за телефони... Когато имате 2 часа свободно време, което по неволя прекарвате във входа имате достатъчно време да си поговорите с някого, за да ви стане по-топло през студените зимни дни.
Първо се чух с татко и майка. Точно така. Първо си поговорих с татко, а след това той даде телефона на майка.
След като обменихме клюките, се обадих на Дорката. Тя не вдигна телефона, защото, както се разбра по-късно, тя преповиваше Филип. Филип е пич. Сега му растат зъби и е много претенциозен.
След като номерът с Дорката не стана - звъннах на нейния съпруг, Илия. Той си вдигна телефона, посмяхме се над моята участ, след това се посмяхме и с Дорката на същата тема. Накрая тя ми каза, че сметката за телефон ще ми набъбне и ми пожела "чао". О, освен това ме помоли да й пратя sms когато ме приберат на топло. Вкъщи, де!
След това се обадих на Теди. И с нея се посмяхме. Доста.
Най-интересното е, че за двата часа прекарани във входа съм изпушила само 3 цигари. Ако това ми се бе случило година по-рано, сигурно щях да изпуша поне 30.
Хм... После се чухме с Него. Час и половина по-рано му бях пратила sms с текст:
"Много съм умна! Нямам ключ от вкъщи..."
Когато Той се обади, аз играех 10-та минута от една много интересна игра на телефона и 10 минути поред се благославях за това, че едно време нещо "свише" ме накара да не трия всички игри от телефона си.
Имах само един единствен урок по голф преди много време. Мога да кажа, че нещата, които получих тогава като знания и мускулна треска ми помонаха много за да мина "тренировката" на играта без грешка. Почувствах се доста горда, трябва да призная.
Малко преди Той да се появи, аз вече крачех нервно във входа с поизмръзнали крака и се чудех, защо има само един надпис по стените?!?...
Този път нямах много време за мислене. Двата часа изтекоха, той се появи на вратата на входа и 30 секунди по-късно вече влизахме вкъщи, на топло, а Петко фон Клостервизен ни се скара, за това, че сме закъснели с поднасянето на вечерята му.
Споменах ли, че никога повече няма да си забравям ключовете?
----------
* Държа да отбележа, че са сериозно увредени от многото перхидрол, с който ги поливам редовно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар