Разговор*

На път за Гуча спряхме в Крушевац за късен обяд. Седнахме в празното заведение, сервитьора дойде и веднага ни излови, че не сме сърби. Макар Младежа да се стараеше много да говори на сръбски - аз издадох четата. Това беше и повод да заформим разговор от къде сме и на къде отиваме.

След като ни донесе напитките, сервитьорът съвсем небрежно започна с думите:
- Знаете ли, аз съм имал "честта" да работя за един ваш бизнесмен.
- За кой? (попитахме двамата в един глас)
- За Христо Ковачки.
- Ха, ха, ха! Гледай ти!
- Преди няколко години той купи един завод тук за гуми. Голям завод. С 5 фабрики и голяма почивна станция. Аз работех в нея, като сервитьор. Освен за гуми за трактори, мотори и автомобили, едната фабрика беше за експлозиви. Сега само тя му остана. Другите държавата си ги взе обратно. 
Останахме безмълвни и той продължи:
-Два пъти лично съм му сервирал в станцията. Като идваше - беше обграден от бодигардове. А веднъж извика ДесиСлава да му пее. Много хубаво пее тя!
_________________________________________________________________
*Пиша този епизод от пътуването ни до Гуча по повод днешните събития в България и автобусите с български граждани, живеещи извън София, докарани до столицата като контра на протеста на столичани. Докато се делим на "граждани" и "селяни" държавата ни ще изглежда като на снимката по-горе. Снимка, направена от Нели Томова в българското село Сив кладенец.