Седмица трета, от началото на позитивната ми кампания.
Всичко започна много весело.
Опитах се да разбера колко хора в блога, които си правят труда да прочетат неграмотните ми постинги ще се навият на идеята да мислим по-позитивно, по-оптимистично и по-ЧОВЕЧНО.Оказаха се малцина.
Някои от тях – споделят мислите си също като мен тук.
Други – държат да останат анонимни
Трети – са анонимни
Четвърти – искат да направят „моята позитивна кампания” в „нашата”
А аз искам просто да сме по-добри едни с други и да зная, че моята „революция на усмивката”, както я нарекох преди време, не е изгубена кауза.НАИВНА?
НЕ!
Добре си давам сметка за случващото се в живота ми, в моята вселена и във всичко останало и зная, че пак ще опра до 42.
Но ЪпсурТ-ът си е мой.
Всеки си носи кръста. А моя е малко изкривен и способен да разсмее всеки. Но след като все още мога да говоря с децата така, че те да ме разбират – значи все още не съм загубила тяхната мъдрост.
Когато в петък попитах едно пет годишно дете, какво усеща, когато колата в която се вози попадне в дупка, то ми отговори: „Друска се”.
А ние отговаряме: „Чупим си колата”.
Децата не лъжат.
Въпроса е как да ги опазим и как да станем като тях?
Как да не преувеличаваме?
Как да останем чисти като децата?
Как да върнем сладостта от марципановия бонбон, който ни предлага живота?
И още един много важен въпрос:
Как да излезем от анонимност?
Като начало, можем да се представим един на друг.
Приятно ми е – казвам се Динка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар