- Здрасти, аз вече съм в работата
- Здрасти, добре.
- Кога ще пътуваме?
- Ако искаш утре след работа.
- Ами колата?
- Ще пробвам да видя дали ще запали довечера.
- Нали ще се прибираме с колелата?
- Да.
- Ами добре. До довечера!
- Хайде, до довечера.
-
Разговоро по телефона 13.07.2007:
- Здрасти, жива съм!
- Добре, аз съм взел кола под наем.
- Какво?
- Ами да. Нямаше как да оправя нашата. Следобед ще ходя да я взема.
- Ама...
- Не се притеснявай, много е готина и я взех тънко.
- Ама...
- Довечера ще дойда да те взема и тръгваме.
Винаги съм гледала с лошо око на колите под наем:
Нямаш представа кой я е карал преди теб.
Нямаш представа в какво състояние е.
Не знаеш дали всичките и документи са ОК.
Не знаеш колко ще ти струва.
Не знаеш дали някой ще ти помогне, ако нещо ти се случи по пътя.
Но всички тези съмнения отпадат точно за един уикенд.
Когато научих новината се притесних как ще обясним на нашите защо не сме с колата, която те добре познават. Как ще ни приеме кучето, като не чуе познатия звук от гърнето. Как ще пътуваме изобщо?
Разговоро по телефона на 13.07.2007 следобед:
- Здрасти взех количката!
- МхмхЪЪЪ?
- Ами не е точно това, което очаквах. Малко е спъната, но по-добре.
- Хубаво... Обещай ми да караш бавно.
- Ами то с нея бързо не може!
- И все пак ми обещай!
- Добре. Довечера ще те взема и тръгваме.
- Кога трябва да я върнеш
- В неделя вечерта.
- Ок. Довечера ще говорим. Чао!
- Чао.
В петък вечерта, на фаталната дата, ние предприехме най-авантюристичното пътуване.
Час и половина, в планински условия, с кола, която Той е карал не-повече от 20 минути.
Кола... под наем!
Става 20:00 часа. Затварям прозореца в офиса, а от долу Той ми маха, седнал в една виненочервена Ланчия. Слизам със свито сърце по стълбите, пожелавам на охраната лека работа и... И се качвам в колата.
Първо усещане:
Страх. Вътре е чистичко. Поне така изглежда. Цялото купе е намазано с онези гъбички за табла и всичко лъщи. Въпреки това мирише като в такси.
Добре де... не във всички таксита мирише така, но тук отчетливо се открояваха и смесваха неуспешно 2 миризми. На ароматизатор и ... на 3 дузини потни мъже събрани в тясно пространство.
- Има климатроник. Днес го пробвах! Много е приятно.
- Сега е хладно. Няма смисъл да го пускаме.
- Да.
Той включва на първа, нещо изхрущява под скоростния лост така болезнено, че ми изтръпват краката.
Всеки път се получава така. След една катастрофа, за която съм споменавала. Тогава си ударих коляното на десния крак доста лошо и винаги, когато усетя опасност, свързана с автомобил, ми изтръпват краката от коленете надолу, а очите ми стават големи и кръгли като на кравичка.
Той видя, че се притеснявам и подметна шеговито:
- Италянка
- МхмхЪЪЪ?
- Всички италиански коли правят така. От скоростите е.
- Ясно де ама...
- Спокойно – всички са така.
Краката ми се оправиха и тръгнахме.
Бях на нокти до Владая.
При всеки различен шум, с който не съм свикнала в автомобила се хващах за дръжката на вратата и стисках докато не ми побелеят кокалчетата, но краката ми повече не изтръпнаха.
И все пак бях притеснена. Той изпревари не повече от 2 коли, защото аз бях готова да скоча в движение.
Карахме спокойничко. Поне така ми се струваше, докато не видях скоростомера. При всяко наближаване на стрелката към цифрата 100, аз започвах да нервнича и Той намаляваше.
Лошото на тази кола е, че не чуваш нищо.
Не чуваш как работи двигателя.
Не чуваш как някой минава край теб.
Все едно са ти заглъхнали ушите!
Най-неприятното е, че чуваш в притеснителни моменти хрушенето на скоростната кутия.
Разсмях се едва след Радомир (след отбивката за Земенския Манастир), защото прочетох на една чисто нова табела гордия надпис:
„КОНЯВСКИ ПРОХОД”.
Как да не се засмее човек?
Хм... Като стана дума за Радомир... Между него и Перник има доста сериозни ремонти на дясното платно (посока Радомир). Да карате по-лекичко там, защото знаците за ремонта са поставени, по стар български обичай, на 5 метра преди отбивката.
След това се отпуснах. Казах си... Той кара страхотно и ми е спасявал живота няколко пъти. Няма нищо страшно. Стана ми още по-леко, защото той сподели, че преди да му дадат колата – тя е минала на технически преглед.
Е, пристигнахме на време. Обяснихме на родителите ни каква е работата и защо сме с друга кола. Съседите също разпитваха на другия ден. Знаете какви са съседите...
Всъщност... причината за тази авантюра с колата под наем бе балканското планинско рали, което се случи събота и неделя, но за него – в следващия пост! С картинки.
А за колата под наем... какво да ви кажа...
Не е лошо като идея. Хареса ни и на двамата.
Момата Италианка не ни предаде, а аз свикнах с хрущенето в скоростната кутия.
Ходихме да гледаме ралито всички. Младежа, аз, брат ми, родителите ми и тримата ми племенници. След това карахме картинг на една от най-добрите писти, на които сме карали. Не, че се хваля, но сме карали на доста писти из цяла България.
Прибрахме се без проблеми.
Дори задръстването в София не беше толкова, колкото очаквахме.
И наистина колата не излезе много скъпо.
200 лв. депозит (който ти връщат като върнеш колата) + 70 лв. за целия уикенд.
Горивото и посоката – зависят само от вас.
И все пак... преди да изберете кола под наем, разровете се в мрежата и вижте как точно ще си разпределите разходите с другарчетата.
Но удоволствието си струва. Макар и малко „на страх”!
Няма коментари:
Публикуване на коментар